Според последните проучвания в България все повече хора предпочитат да живеят без брак и без деца. Има ли такава тенденция и в Европа и това означава ли, че бракът няма бъдеще?

Смятам, че във всички европейски семейства продължителността на периода на подрастване се е увеличила. Децата достигат зрелостта си много по-късно и за това има много причини. Със сигурност едната е прекомерното желание на родителите да предпазват децата си. Другата, колкото и да е парадоксално, е липсата на грижа на родителите към децата. Както едната, така и другата причина предизвикват усещането за несигурност у подрастващия човек. Освен това идва и проблемът с намирането на работа за младите хора.

Всички тези причини, взети заедно, избиват в един страх да се създаде семейство по стария традиционен начин. Това е израз на страха да се поеме отговорност за създаване на един нов живот. Нека не забравяме, че в традиционното семейство допреди няколко десетилетия главата в повечето случаи е бил мъжът. И той е бил изключително натоварен с отговорности. Може би семейството отпреди няколко десетилетия глобално е било по-бедно от днешното, но е успявало да даде повече сигурност на членовете си.

Хората са имали способността да рискуват и да полагат много повече усилия. Те са се подлагали на повече лишения, за да постигат целите си. Съвременният мъж и съвременната жена, сравнени с тези от миналия век, са много по-слаби. Те са по-уплашени от това да поемат отговорност.

Аз пък мислех, че жените на 21-и век са много по-силни. Сега те живеят сами, изхранват се, имат кариера и не желаят да се омъжват. Това не ли проява на сила?

И да, и не. Колкото повече се променя ролята на жената вътре в едно общество, толкова повече това променя и отношенията й с мъжа. Ако жената става твърде силна, то това прави мъжа твърде слаб. Много очевиден е страхът на мъжа да влиза в конкуренция със съвременната жена. Все още съществува тенденцията мъжът да има вземане-даване с жена, която той може да третира като слабо същество, над което да властва и което да командва.

Така че според мен страхът от брака е повече характерен за мъжа, отколкото за жената. Доста съм учуден и объркан, когато чувам, че съвременните жени поради факта, че са по-силни и независими, са по-щастливи. Това дълбоко ме съмнява. Имал съм възможност да общувам с жени, които са били на ръководни постове в обществени структури.

Забелязах, че колкото повече те се изкачваха по стълбицата на кариерата и ставаха все по-силни и по-независими, толкова по-нещастни ставаха вътрешно. Дори на моменти тяхната социална потентност, могъщество бе заплащана с изчезването на техните естествени, вродени женски качества. Колкото по-могъща, оторизирана с власт е една жена, толкова повече това я задължава да бъде агресивна. Например, когато аз живеех с една такава жена, имах чувството, че имам хомосексуална връзка.

Тя се държеше с мен като мъж. При тази моя приятелка и сподвижница липсваха женските черти, които са привлекателни за мен. Много често у такива жени изчезват именно онези натурални женски качества като нежността, мекотата, предопределени от биологичната роля на самата жена.

При това положение можем ли да кажем, че жените са станали повече мъже, а мъжете са се превърнали в слабия пол?

Бих казал, че в момента сме във фаза на преход. Със сигурност мъжете изпитват много повече затруднения и жените изживяват своята фаза на нарастване на могъществото.

В момента у нас много популярен е образът на жената от американския сериал "Сексът и градът". Тя е над 30 години, има кариера и не е омъжена. Можем ли да говорим, че вече се е оформил един нов тип жена на 21-и век?

Според мен не. Това е един културен модел, валиден за сегашния момент. И дори не толкова за Европа, колкото за Америка, която си има определена история, довеждаща до този модел. Не забравяйте, че там е родината на феминизма. Връщане назад по пътя на социалното израстване на жената едва ли ще има. Изход от ситуацията би могъл да бъде моментът, когато жената излезе от служебната си роля и се върне в интимния план на живота си.

Тя трябва да възвърне отново своите женски качества - нежността, женствеността, мекотата. Когато казвам нежна и деликатна, не казвам слаба. Аз съм феминист и смятам, че жените имат много сили. Но виждам огромната сила на жената именно в нежността и деликатността й.

Къде бъркаме, че не можем да се върнем назад към деликатната си същност?

Според мен най-важното е да не се бъркат общественото и частното. Когато в обществото ти си мениджър, ти си мениджър, но в личния си живот ти оставаш жена.

В средата на XX век жената, в каквито и да било обществени или религиозни условия, било то ислямски, било то капиталистическо-буржоазни или социалистически, е била подценявана и не е заемала полагащото й се място. Аз лично съм феминист, защото принадлежа към такава философска школа, която се бори за правата на жената.

За нейното равноправие с мъжа като възможности за работа, за реализация, за любов. Но все пак гледам да не изпадам в другата крайност. Ако жената от домакиня, която стои и гледа дечица, без никаква икономическа сигурност, без възможности за реализация в обществото, се превърне в обратното, то тогава тя ще стане чудовище.

Това значи ли, че отричате модела на жените с кариера, които си наемат други да им водят домакинството?

Аз не влизам в индивидуални присъди. Всеки индивид има правото да преследва своите мечти. Всяка двойка има право да стабилизира помежду си определена динамика на връзката. Тогава бих обърнал въпроса. Вие сигурна ли сте, че една жена, която се отказва от собствената си реализация, от това да има позиция в обществото, би била щастлива? Втори въпрос. Аз не се страхувам от жена, която има важна роля в обществения живот. Моята колежка тук в България, Катерина, е една жена, която има власт.

Не става въпрос за икономическа, а за научна и културна власт. Тя е жена, която има своята автономия и своята професия. Имал съм връзка с жени, които са имали същите социални качества. Сравнена с тях, тя има невероятната способност да бъде жена в пълния смисъл на думата, когато става въпрос за частния й живот. По този начин ние се допълваме в нашата дълбинна природа на мъж и жена. Аз не се страхувам от жена, която е социално потентна.

Това, което мразя, е жена, която се опитва да бъде мениджър и воин, когато сме заедно. Ето какво имах предвид, когато ви казах преди малко, че съм бил с жена, с която имах чувството, че имам хомосексуална връзка. От психологическа гледна точка това си беше връзка между двама мъже, които се бият за власт. И затова тази връзка приключи.

Можем ли да говорим за оформен нов тип човек на 21-и век?

Все повече се употребява например терминът метросексуален - градски тип, който прекарва голяма част от времето си в бутици, салони за красота, фитнес центрове, елитни барове и ресторанти.

Т.е. във връзката си с жената тези мъже не дават ефективност?

В желанието си да са сексуално привлекателни, те се увличат повече по начините да го постигнат, а не се концентрират върху евентуалната си връзка. Те са консуматори.

Това е именно, което и мен ме тормози. Точно това е изключително високата цена, която човешкото същество, било то мъж или жена, плаща за тази промяна на социалните роли.

Фактът, че имаш коремни мускули като на костенурките нинджа и си красив като Аполон не ти дава нищо, но пък отнема страшно много. Той отнема възможността да се посветиш на нещо много по-съществено като например да изградиш духовна връзка с любимото човешко същество. Или пък да търсиш такова, с което да установиш такава връзка. Връзката между мъжа и жената не е вече любовна връзка, не е вече обединение на две души. Сексуалната връзка между два подобни индивида, които са консуматори, не е нищо друго освен следното: единият става на практика помощник в мастурбацията на другия.

Хората не приемат ли вече секса откъм консуматорската му страна - нещо като яденето, пиенето, купуването на дрехи?

Това е стар проблем на човечеството и не е от сега. Говорим именно за разделението на душата от тялото. На духовното от телесното. Аз търся във връзката си с жената едно тотално обвързване, вплитане. Искам да се чувствам защитен и да защитавам. Искам да разбирам и да бъда разбиран. Искам да мога свободно да споделям моите страхове, слабости, детинщини, желания и щастливи моменти.

И в най-върховния момент на сексуалното изживяване да се чувствам свободен дори да изгубя съзнание. Искам да се чувствам част от тази жена и част от света. Това проф. Луиджи ДеМарки нарича "мистерията на любовта". Много харесвам и неговата мисъл, че любовта с любимата жена става един инструмент, с който разбираме Господ. Очевидно е, че това, което изброявам, е една идеална ситуация. Но въпреки всичко мисля, че аз и всички ние трябва да я търсим.

Консуматорският сексуален акт, за който говорехме, има много ясни емоционални характеристики. Случва се дори да има чувство на омраза към другото тяло. Има много садизъм в такъв тип връзка. В крайна сметка в душите на двамата остава една огромна болка и горчивина. Остава чувство на неадекватност и неудовлетвореност. Колкото и да изглежда странно именно този акт, който би следвало да е изразът и символът на най-голямото човешко щастие, на най-големия празник, става акт на самоагресия.

Каква все пак е вашата прогноза? Ще има ли или няма да има семейни двойки в бъдеще?

Аз лично съм против институцията брак. От психоантропологична гледна точка бракът се създава именно, за да даде гаранции на децата, които са продукт на този брак. И постепенно става като подвижен театър, от който, дори когато бракът е фалирал от сантиментална гледна точка, е много трудно да се излезе. Аз съм моногамен, но също така съм убеден, че когато нищо не обединява двама души, е правилно да се излезе от брака. Когато вие говорите за далечната двойка или за двойката за цял живот, това по принцип не е възможно.

И не би могло да бъде възможно, освен ако не съществува бракът по задължение. Вярвам в двойката, която макар и за шест месеца или една, или двайсет години е обединена от онова автентично чувство на любов и принадлежност един към друг.