Романтиката в любовта - част втора
Да живее или да я поменем с добро
14 February 2011
Да живее или да я поменем с добро
Кой днес се вълнува от Свети Валентин? Този, в чийто живот няма и прашинка нежност, или този, който празнува цяла година и няма нужда от някакъв си един ден, за да покаже, че е влюбен? Търговците на еротично бельо и балони с форма на сърце или поетите, онези с фино настроените антени, улавящи и пеперудения мах на крилете от километри разстояние? Има ли в живота ни днес романтика, трепет от малки красиви жестове, думи, мълчания? Ние, от EVA, зададохме тези въпроси на две писателки от различни поколения, една журналистка и един писател. Ето и равносметката.
Романтичната любов
калин терзийски, психиатър по образование, поет и писател
Няма ли някой вахтен на носа, за да му разбия мутрата с тая тежка, покрита с черупчести молюски и прастари водорасли корабна верига? Дайте ми ром и нека платната се късат от бесните щормове!
Така искам да викам аз сутрин, когато се събудя.
Искам, когато се изплюя, кафявата ми плюнка да падне в зелено и загадъчно море, в очите ми да дращят ситни перли, поясът на кръста ми да е червен, а ботушите ми да са изпечени от слънцето на Козирога и Рака.
Тропика на Козирога и Рака имах предвид. Чели ли сте Хенри Милър?
Та какво стана с романтичната любов, питате? Ами какво... Нищо...
Аз пак ще си подкарам своето: къде албатроси стоят до моряците и гледат укоризнено? В стихотворенията на Бодлер, само там. На миличкия Шарл Бодлер, моя приятел, когото не познавам само защото е умрял от проклетия сифилис преди 144 години. Кой е Бодлер, знаете ли?
Ето:
На пода повален между въжа дебели,
той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.
Та искам да кажа... каква романтика, Боже? За скитащите като сенки, но не като сенките на Орфей и Евридика, а като сенки, хвърлени от излишни вещи, за бродещите безчувствено из молове и луксозни магазини, за вадещите ловко от луксозните си чантички златни кредитни карти, за плащащите кеш и за плащащите по банков път, за Вечно и за Всичко Плащащите - Няма Романтика.
Сред брандовете и марките, сред услугите и скъпите стоки за душата и бита, сред стайлинга и хоумшопинга няма урагани от щастие и тайфуни от плътни, тайнствени и удавящи сърцето чувства!
Има само малоумен консуматорски стремеж към Още и Още. Когото го е гнус от Бодлер и от неговия сифилис, който предпочита пред неговата прогресивна парализа модната линия на Лагерфелд - моля, нека забрави за романтиката.
За тъпо и елегантно живеещите сред самодоволен потребителски уют няма романтика.
И така... Бодлер е починал в ръцете на майка си. Но през целия му живот на мъж и поет покрай него се е прокрадвала сянката на една полупарализирана мулатка. Призрак. Любовница. Жана Дювал. Ето я самата романтика! Те – двамата – пияни и дрогирани с опиум и лауданум, болни и луди – лежат на мъртвешките бели чаршафи в студения си апартамент в Париж и гледат как от разязвения нос на Жана върху чаршафа капе тъмна, страшна кръв! Една капка, две капки... Те тупват тежко върху тъканта и се разливат върху белотата като черни цветя. Цветя на злото. Еха!
После, когато се свестяват поне малко, двамата – Жана и Шарл - се обличат с най-ексцентричните дрехи на света. Той – с голяма бяла яка, като лале на гроба на починала млада оперна прима. Тя – цялата в черно, за да се подчертае златисто-охравият тен на мулатската й кожа. Гримират се един друг и излизат. Подкрепят се, защото се олюляват от алкохола и от болестта (и двамата имат мозъчен сифилис), но са щастливи.
Правят една от най-романтичните разходки из уличките на Сите – там, където Сена все едно е разкрачила двата си хладни, животопоглъщащи крака на проститутка и от нея вее смъртна влага. Сядат в някоя малка винарна и Жана поръчва малка кана вино. Розе. Старата кръчмарка отмерва половин литър, налива и на себе си – за здравето на поета и неговата муза, кръчмарката е леко пийнала. Жана седи и е замислена...
Тя мисли за Вечността, защото се е уморила да мисли за Смъртта, а Шарл пише на салфетка четиристишие за нея. За нейния нос, който сигурно скоро ще падне от болестта, за нейните очи, които сигурно скоро ще ослепеят.
Ето я романтиката. И ето - аз ви казвам: само сред вонящата и разлагаща се плът на Истинския живот има романтика. Орхидеите растат върху гниещи остатъци. Болката и мракът са хубава тор за алени цветя. В света на пластмасовите опаковки няма романтика.
А може и да има. Представям си я: романтика, поръчана по айпода. За двеста и петдесет и три евро. Ха! Жалка работа!
Но аз не ща и да знам за нея! Аз – приятелят на Шарл Бодлер и Жана Дювал, малко тъжен от това, че се е родил цели сто години след тях! Аз - поетът и хитрият фавн (а знаете ли какво е фавн?), не искам да си поръчвам романтика по интернет на страхотни и атрактивни цени!
И затова искам да изкрещя с продрания си от тютюна и рома глас и да питам:
Няма ли някой вахтен на носа, за да му разбия мутрата с тая тежка, покрита с черупчести молюски и прастари водорасли корабна верига? Дайте ми ром и нека платната се късат от бесните щормове!
Кой днес се вълнува от Свети Валентин? Този, в чийто живот няма и прашинка нежност, или този, който празнува цяла година и няма нужда от някакъв си един ден, за да покаже, че е влюбен? Търговците на еротично бельо и балони с форма на сърце или поетите, онези с фино настроените антени, улавящи и пеперудения мах на крилете от километри разстояние? Има ли в живота ни днес романтика, трепет от малки красиви жестове, думи, мълчания? Ние, от EVA, зададохме тези въпроси на две писателки от различни поколения, една журналистка и един писател. Ето и равносметката.
калин терзийски, психиатър по образование, поет и писател
Няма ли някой вахтен на носа, за да му разбия мутрата с тая тежка, покрита с черупчести молюски и прастари водорасли корабна верига? Дайте ми ром и нека платната се късат от бесните щормове!
Така искам да викам аз сутрин, когато се събудя.
Искам, когато се изплюя, кафявата ми плюнка да падне в зелено и загадъчно море, в очите ми да дращят ситни перли, поясът на кръста ми да е червен, а ботушите ми да са изпечени от слънцето на Козирога и Рака.
Тропика на Козирога и Рака имах предвид. Чели ли сте Хенри Милър?
Та какво стана с романтичната любов, питате? Ами какво... Нищо...
Аз пак ще си подкарам своето: къде албатроси стоят до моряците и гледат укоризнено? В стихотворенията на Бодлер, само там. На миличкия Шарл Бодлер, моя приятел, когото не познавам само защото е умрял от проклетия сифилис преди 144 години. Кой е Бодлер, знаете ли?
Ето:
На пода повален между въжа дебели,
той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.
Та искам да кажа... каква романтика, Боже? За скитащите като сенки, но не като сенките на Орфей и Евридика, а като сенки, хвърлени от излишни вещи, за бродещите безчувствено из молове и луксозни магазини, за вадещите ловко от луксозните си чантички златни кредитни карти, за плащащите кеш и за плащащите по банков път, за Вечно и за Всичко Плащащите - Няма Романтика.
Сред брандовете и марките, сред услугите и скъпите стоки за душата и бита, сред стайлинга и хоумшопинга няма урагани от щастие и тайфуни от плътни, тайнствени и удавящи сърцето чувства!
Има само малоумен консуматорски стремеж към Още и Още. Когото го е гнус от Бодлер и от неговия сифилис, който предпочита пред неговата прогресивна парализа модната линия на Лагерфелд - моля, нека забрави за романтиката.
За тъпо и елегантно живеещите сред самодоволен потребителски уют няма романтика.
И така... Бодлер е починал в ръцете на майка си. Но през целия му живот на мъж и поет покрай него се е прокрадвала сянката на една полупарализирана мулатка. Призрак. Любовница. Жана Дювал. Ето я самата романтика! Те – двамата – пияни и дрогирани с опиум и лауданум, болни и луди – лежат на мъртвешките бели чаршафи в студения си апартамент в Париж и гледат как от разязвения нос на Жана върху чаршафа капе тъмна, страшна кръв! Една капка, две капки... Те тупват тежко върху тъканта и се разливат върху белотата като черни цветя. Цветя на злото. Еха!
После, когато се свестяват поне малко, двамата – Жана и Шарл - се обличат с най-ексцентричните дрехи на света. Той – с голяма бяла яка, като лале на гроба на починала млада оперна прима. Тя – цялата в черно, за да се подчертае златисто-охравият тен на мулатската й кожа. Гримират се един друг и излизат. Подкрепят се, защото се олюляват от алкохола и от болестта (и двамата имат мозъчен сифилис), но са щастливи.
Правят една от най-романтичните разходки из уличките на Сите – там, където Сена все едно е разкрачила двата си хладни, животопоглъщащи крака на проститутка и от нея вее смъртна влага. Сядат в някоя малка винарна и Жана поръчва малка кана вино. Розе. Старата кръчмарка отмерва половин литър, налива и на себе си – за здравето на поета и неговата муза, кръчмарката е леко пийнала. Жана седи и е замислена...
Тя мисли за Вечността, защото се е уморила да мисли за Смъртта, а Шарл пише на салфетка четиристишие за нея. За нейния нос, който сигурно скоро ще падне от болестта, за нейните очи, които сигурно скоро ще ослепеят.
Ето я романтиката. И ето - аз ви казвам: само сред вонящата и разлагаща се плът на Истинския живот има романтика. Орхидеите растат върху гниещи остатъци. Болката и мракът са хубава тор за алени цветя. В света на пластмасовите опаковки няма романтика.
А може и да има. Представям си я: романтика, поръчана по айпода. За двеста и петдесет и три евро. Ха! Жалка работа!
Но аз не ща и да знам за нея! Аз – приятелят на Шарл Бодлер и Жана Дювал, малко тъжен от това, че се е родил цели сто години след тях! Аз - поетът и хитрият фавн (а знаете ли какво е фавн?), не искам да си поръчвам романтика по интернет на страхотни и атрактивни цени!
И затова искам да изкрещя с продрания си от тютюна и рома глас и да питам:
Няма ли някой вахтен на носа, за да му разбия мутрата с тая тежка, покрита с черупчести молюски и прастари водорасли корабна верига? Дайте ми ром и нека платната се късат от бесните щормове!
ТВОЯТ КОМЕНТАР