Ако спечели делото, тя ще получи обезщетение от 400 хиляди лева, с които ще помогне на други болни от рак.

След няколко минути Теди напуска залата, подкрепяна от близките си. Камерите улавят разочарованието в погледа й, рукналите сълзи. Съдийката насрочи дело чак за декември.

Така започна тази история за нас - медиите. За Теди обаче борбата с коварната болест започва много много по-рано. Специално за читателките на ЕВА Теодора разказа своята история - за това кои са стойностните неща в живота и колко е важно да имаш истински човек до себе си в трудните моменти.

Родена съм в Панагюрище в семейството на учители преди 40 години. Завърших инженерна физика в Софийския университет, но никога не практикувах специалността си. В момента работя като готвач в един ресторант с приятеля ми Иван. Заедно с него и с двете му деца от предишен брак живеем като семейство от няколко години. Иначе съм разведена и имам прекрасна дъщеря.

Не се сещам за точната дата, на която открих, че имам рак, беше през юни 1998 г . Напипах твърдо образувание в едната си гърда. Дотогава не бях ходила на никакви контролни прегледи. Не мога да упреквам само себе си за тази немарливост. Вина има и държавата, самата здравна реформа. Спомням си, че когато бях дете, баба ми получаваше всяка година картончета с подсещане за профилактични прегледи за рак. С настъпване на демокрацията, която беше малко криво разбрана, тези прегледи бяха занемарени. Резултатът е налице - бум на раковите заболявания.

И така моят гинеколог потвърди с преглед, че имам рак на гърдата. Чрез познати настоявах да бъда оперирана в Националния онкологичен център, защото приказката за жабата и гьола е много вярна. Оказа се, че не съм хванала навреме болестта, а бях на 33 години. При младите организми ракът се развива със скоростта на светлината. Аз обаче съм доста упорита, попитах кога най-скоро мога да бъда оперирана и ми насрочиха близка дата. След операцията ми казаха, че съм била в трети стадий, втора група, което никак не е малко.

Нямаше кой да ме подкрепи в този момент. Вече бях разделена с първия си мъж. Баща ми беше жив, но с няколко инсулта. Единствено брат ми понесе тежестта на диагнозата ми. Не го е показвал, но предполагам, че му е било трудно. Той е с 9 години по-малък от мен и тъкмо се беше върнал от Англия. Дъщеря ми пък беше на 7 години и се двоумях дали да й кажа цялата истина, защото детската психика е много ранима в такива моменти. Затова накратко й обясних, че мама трябва да се лекува и че ще има промени във външния й вид. Думите и бяха: "Нали няма да умреш?". Казах й - не, няма да умра.

Баба ми и брат ми я гледаха в Панагюрище през този период и когато ходех да я виждам, жените от църквата ми казваха, че тя всеки Божи ден ходи да пали свещичка.

На 7 години дъщеря ми едва ли е знаела какво значи думата "рак". Като ми окапа косата, нямах смелостта да кажа пред обществото: да, аз съм болна. Но вкъщи ходех без перука и Ива ме питаше: "Маме , защо нямаш коса?" Аз й казвах: "Защото моята коса е по-грозна от твоята и си я обръснах, за да стане също толкова красива."

Лечението ми продължи 6 месеца. Възстанових се и започнах да работя. Нито за ден не съм спирала да го правя. Работата за мен е удовослтвие.

По това време работех във фирма за кетъринг и приготвяхме храна за продуцентската компания "Ню имидж". Хубави години бяха, хубави спомени - те са друго тесто хора. С удоволствие съм ходила с тях по снимачните площадки. След като приключеше снимачният период на филма, ни канеха на партита с тях. До ден-днешен сме си приятели. Интересуват се от мен, идват на работните ми места винаги.

Сега работя в ресторант. Доволна съм, шефът ми е много разбран. Двоумих се дали да му кажа за болестта си. Но като видях откровеност от негова страна, реших, че и аз трябва да направя същото. След последната ми диагноза се притеснявах как ще реагира той. Мислех, че за пореден път ще трябва да си търся нова работа . Работодателят ми обаче ме изненада приятно, каза ми: "Не се притеснявай, оставаш да работиш тук, това са нормални неща и когато ти е лошо, ще те пускаме отпуска." Това за един болен човек е невероятна подкрепа. На други места не са проявявали такова разбиране.

След първата операция бях на химио и лъчетерапия, после преминах на хормонално лечение с Нолвадекс. Но поради нечие неразбирателство той престана да се изписва от болницата. Имаше само Тамоксифен, който е много противопоказен за черния дроб. Оказа се, че стомахът ми е много чувствителен към лекарството. След като постоянно ми ставаше лошо, имах болки и повръщах започнах сама да си купувам Нолвадекс. Струваше 28 лв., после стана 32 лв. Но това са средства, които човек преглъща.

В началото на ноември 2002 г. напипах бучка и в другата си гърда.

Диагнозата "рак" се потвърди с биопсията. Така в края на същия месец ме оперираха за втори път. Оказа се, че двата тумора са взаимно независими, вторият е бил ново образувание.

И това не ме сломи. Изкарах операцията, знаех какво ме очаква като лечение. Тогава се наложи да бъда лекувана чрез химиотерапия и инжекции Золадекс. Те се бият на жени с ракови образувания, за да спре менструалният им цикъл. Бият се в корема и са болезнени, меко казано. Аз бях едва 54 кг и даже нямах коремче, където да ги бият. Но и това изтърпях, направих 6 курса инжекции. Мислех, че лечението ми върви в добра посока.

Сили да продължавам ми даваше единствено дъщеря ми. Нищо друго. Аз бях на 16 г., когато останах без майка, и не искам с детето ми да стане същото. На никого не го пожелавам.. Много е тежко. Трудно ми е психически да преодолея факта, че след една година Ива ще е на 16. Просто не искам тя да изкара моя живот (плаче).

Всяка една майка ще ме разбере. Децата са всичко на света! Хляб и сол можеш да ядеш, но детето да ти е добре. Даваш всичко за него.

Дъщеря ми е малката жена вкъщи - готви, пере, чисти, излиза с мен на разходка. Винаги ме подкрепя. Покрай мен и тя изживява своята драма (отново се разплаква). Сълзите ми не са от съжаление или безсилие, а просто от опънати нерви. Вече 7 години борба с рака не е малко. Единствено, когато говоря за дъщеря ми, плача.

Продължих с хормоналната терапия. Лекарите ми казаха, че е желателно да вляза в постоянна менопауза, за да мога да мина на Фемара - последната хормонална терапия. Тези инжекции помагат на организма постепенно да привикне с аномалията.

Но оттогава започна кошмарът с недостига на лекарствата.

Отивайки за поредния курс със Золадекс, който се прави през 28 дни, в болницата ми заявиха, че нямат от лекарството. Имах възможност, купих си 1 инжекция, струваше 480 лв. На следващия месец ситуацията се повтори. Със заеми успях да си купя още една инжекция. На третия път казах на докторката, че не мога повече така. Наложи се да ми кастрират яйчниците. Процедурата беше безболезнена, но рискована. Настъпиха промени в оргнизма ми. Правих си преглед на костите - другото място, където може да се появи разсейка на рака на гърдата. Установиха, че моментално са настъпили изменения в тазобедрените кости.

В болницата от началото на тази година нямаше Фемара, защото не били започнали търговете за обществените поръчки. Лекарството струваше 380 лв. Успях да си купя един блистер и си го делих на половинки - 20 дни пия хапчета, 10 дни почивам. Така продължих 2 месеца. На 3 март почувствах невероятна болка в стомаха. Беше непоносима. Отидох превита на две в "Пирогов". След рентген и ехография лекарите откриха трета разсейка на тумора в черния ми дроб. Изпаднах в истерия. Според мен този тумор се появи поради неприемането на нужните лекарства. Недостатъчното количество хормон си е оказало влияние.

Вече бях решила да съдя Министерстото на здравеопазването. Третият тумор обаче затвърди решението ми. Вярвах, че виновните трябва да поемат отговорността си. Заведох делото на 2 февруари. Съдийката обаче постоянно искаше да й обясня какво губя аз от бездействието на министерството и от недоставянето на лекарства. Помолих адвоката си да й каже само, че губя живота си.

Ходих в Народната библиотека, за да чета Конституцията и да разбера, освен задълженията ми, какви са правата ми. Чл.52 гласи, че никой не може да бъде подлаган на унижение. Въз основа на Конституцията аз поисках бързо производство, защото там се казва, че всеки има право на живот и посегателството върху него се накзава като тежко престъпление. Имайки предвид, че ненавременното доставяне на жизненоважни лекарства е посегателство, съдийката каза, че искът не може да бъде уважен. Насрочи делото за 15 декември.

Бях много разочарована. Нямаше да го приема толкова зле, ако съдията беше мъж. Мъжете са по-солидарни с болката. Жените сме някак озлобени една към друга. Всъщност аз до първото заседание не знаех дали съдията е мъж или жена. Надълго обяснявах за всяко едно лекарство; какво е менопауза; как оказва влияние върху женския организъм. И това на жена! Не разбирам защо трябваше да й обяснявам какво значи да имаш дете, да го гледаш сама, да си тежко болна и да ходиш на работа, за да не го оставяш гладно. Много бях шокирана....

Другото, което ми направи лошо впечатление, беше, че съдийката отхвърли доказателства, напечатани на машина, защото били нечетливи.

Това бяха двете ми ехографии, диагнозата от скенера и протокол за Таксотер - навсякъде тези неща се пишат на машина. Дори сега се шегуваме с лекарите, че трябва да пишат по-четливо, те много се смеят. Очаквах реална дата за следващото заседание по делото, например през септември. Насрочването му за края на годината беше просто поредната подигравка. Отлагането във времето за един болен е потенциална смърт. Не можеш да чакаш... Не искаш да чакаш...

Ако спечеля делото, ще дам всичките пари за благотворителност, за да помогна и на други болни от рак. В България по данни на Националния онкологичен център те са около 48%, но се лекуват едва 25%. Възрастовата граница драстично пада и днес от рак се разболяват съвсем млади момичета. Едната от причините е липсата на профилактика. Трявба да измислим начини да подтикнем младите да се преглеждат редовно.

Със средствата бих осигурила болногледачи за онкоболните. През лятото стотици деца искат да си намерят работа, те биха могли да помагат в тази болница.

Искам да издам и книжки, брошури с информация за болестта. Трябва да се открива навреме и да се борим срещу нея, защото животът е най-ценен.