В рубриката ни "13 въпроса" гостуват хората, които ни вдъхновяват и ни карат да вървим напред. Хора на различни възрасти и с различни професии. Обръщаме се към тях с желанието да поговорим искрено и да чуем гледната им точка за нещата от живота.

Вяра Тимчева е пътешественичка, ще я наречем нежната версия на Индиана Джоунс на думите и на всички географски ширини. Посетила е седемдесет държави на пет континента, автор е на три книги с литературни есета на френски, посветени на фентъзи и приказна литература, на четири книги с пътеписи и отново фентъзи и приказна литература. Съавтор е на френската енциклопедия за живота и творчеството на Дж. Р. Р. Толкин.

В края на май излезе най-новата й книга „Инвазия в Евразия“, която ще ви разходи по чудни места като Монголия, Корсика, Пакистан, Люксембург, Тибет, Френска Гвиана и ще ви подари ваканция в думи. Тя е четиво за душата на любопитните и обичащите да живеят интересно. Пътуване-приключение в страни, по встрани от обичайните туристически дестинации. И ето малко във връзка с книгата по повод това къде можете да срещнете Галндалф, щастието и за магията, която очарова.

Коя е щастливата причина да се будиш сутрин?

Животът, който продължава! А той е непредсказуем. Никой не знае какво ще донесе един нов ден - може да е абсолютно всичко. А това, както казва Питър Пан, си е едно чудно приключение. Е, мисълта за шоколадови бисквитки за закуска също благоприятства събуждането J

Кое е пътуването, което си направила само с един багаж – сърцето си?

Със сигурност - Катманду, когато посетих тибетското училище, в което учат три от „кръщелничетата“ ми... А вместо само те, на вратата ме посрещнаха още над двайсет деца, чиито спонсори са мои приятели. Цял клас от хлапета на 6-7 години, които размахваха ръчички и викаха „добре дошла!“ Аз всичките ги познавах по имена и снимки покрай уреждането на спонсорствата им, но за пръв път ги виждах лично. Разплакаха ме! Хем заради радостта да ги видя пред мен, истински, на живо, хем заради щастието, че имам толкова готини приятели, които да се съгласят да се включат в моята кауза и да я приемат и за своя. Никога няма да забравя този ден.

В коя страна откри, че това, което знаеш за нея, е грешно?

Представях си Иран като безкрайно сива и ужасна държава, смазана от режима на аятоласите. И ако говорим за свободата и правата на човека, тя е такава. Но там всичко беше зелено (предвид преобладаващо пустинния климат, явно имат страхотни градинари). Освен за озеленяване се бяха погрижили за декорацията – дори тунелите им на пътя, където превозните средства набързо префучават, бяха извезани с шевици или с рисунки. Навсякъде имаше статуи, по детски прекрасни – например момченце от цветя, спящо под завивка от цветя, или пък въртяща се ръка, държаща огромно глухарче, или пък чайник с чашки с човешки размери в парка. Никога не съм си представяла грижа за подобни неща точно в Иран.

Къде човек може да срещне Гандалф? Къде го срещна ти?

Нова Зеландия ми е (все още) несбъдната мечта точно защото моето „магическо мислене“ ме кара да вярвам, че там ме чакат любимите ми Фродо и Гандалф. Седят в градинката пред китната хобитова къщичка и гледат хоризонта, докато Гандалф пафка с лулата си. И ще бъде съвсем удачно и на място, когато и аз се появя в картинката и седна редом с тях. ... Това все още предстои, но междувременно срещнах Гандалф на остров Сарк. Описала съм тази невероятна случка в книгата J

Какво е за теб щастието и какво – нещастието и какво научи за тях по време на своите пътувания?

Държавата Бутан е известна с това, че има Агенция на щастието. Нейните служители, и дори понякога самият крал на Бутан, ходят от къща на къща и питат хората какво им липсва, за да са щастливи. Намирам го за чудесно. Много хора по света никога не си задават подобен въпрос и търсят щастието в неща, за които са чули в книги, филми или в текстовете на песни, а после се чудят защо тази рецепта не работи за тях.

Нещата стават още по-сложни поради това, че понятията и за щастие, и за нещастие се менят през различните периоди в живота на човек. Когато бях на двайсет и няколко, имах по-възрастен от мен приятел, който твърдеше, че търси вътрешен мир. Навремето това ми звучеше като най-скучното нещо на света. Трябваше да минат години, преди да разбера този негов стремеж и да ми се прииска и аз да намеря подобно нещо.

Как планираш парите си за пътуване? Можеш ли да дадеш практически съвет за това?

Неотдавна най-накрая се сдобих с постоянен трудов договор като преводач, така че парите не са ми вече такъв тормоз, какъвто бяха преди. Но като студентка трябваше да изобретявам какви ли не начини, за да пътувам. Била съм доброволец в проект (в Исландия), участник в хуманитарна мисия (в Непал), и дори с приятеля ми пътувахме като чергари, спяхме в малкото бусче, с което се придвижвахме, и се къпехме по душовете на плажовете (из Испания). И това си има своя чар.

Като практически съвет – намирам, че за младите хора да участват като доброволци в проекти е чудесен начин да пътуват евтино. Обикновено трябва да си платят само пътя, а настанявянето и храната им се поема на място. На сайтове като тези:

https://youth.europa.eu/go-abroad/volunteering_en

https://www.servicevolontaire.org/mission-volontariat/en/  

могат да се намерят безброй интересни и разнообразни проекти, като да подготвяте музикален фестивал в Армения или да учите на чужди езици или на рисуване дечица във Виетнам.

Какво би искала да имаш сили да промениш в своя живот и в живота на другите?

Много бих искала да премахна болестите и страданието. Казват, че от тях човек се учи на мъдрост, че били „предупреждение“. И въпреки това съм напълно съгласна с любимия ми Йосарян от „Параграф 22“, който питаше – а толкова ли не можа Господ да сложи една лампичка на челото на човек, за да му светва в червено, когато му трябва предупреждение, вместо да му се пращат болки и страдания. Е, някой ден ще разберем защо не е избрал този вариант, предполагам. Но дотогава ми е трудно да се примиря, особено със страданието на невинни създания като децата и животните. Друго, което особено ненавиждам, е несправедливостта.

Една от мислите, цитирани в книгата ти, гласи: „Пътуването е единственото, което купуваш, и те прави по-богат.“ Кое е пътуването, с което си забогатяла най-много?

От всяка гледна точка това беше тримесечното ми пътуване из Индия, докато бях още студентка. То и досега остава най-продължителното ми пътуване. Освен това беше и най-роматичното и най-непредсказуемото – направих го заедно с голямата си любов, като двамата отидохме с еднопосочни билети и без предварителен план. От него се роди първата ми книга, „Индия и Малкият Тибет, от Хималаите до пустинята“ и се сбъдна мечтата ми да бъда писателка. То ме беляза завинаги – например тибетската култура, с която се запознах там, и до днес остава моя любов, а опазването й – моя мисия. Това пътуване до голяма степен формира човека, който съм днес.

Коя е най-странната храна, която си опитвала? И коя си отказала да опиташ?

Много популярен десерт в Монголия е торта с овча лой. Така и не я опитах. Хрупкави бръмбари в Южна Корея - също, макар да са любим вид чипс там. Опитах, а не трябваше, исландското традиционно ястие хакари - ферментирала акула. Парчета месо от акула се заравят в пясъка за няколко седмици, докато изгният, после се изравят и се сушат. Казвах си, че няма начин да ми хареса, но по настояване на едни местни момци опитах едно наистина съвсем миниатюрно парченце – колкото нокът. Вкусът беше толкова наситен и ужасен, че колкото и вода да изпих, колкото и хляб, и шоколад да изядох… пих дори от най-силния исландски алкохол, наричан „Черна смърт“, само и само да махна този кошмарен вкус от устата си, но нищо не помагаше. Дори сега, след години, само като говоря за тая ферментирала акула, ми се струва, че пак усещам онзи потресаващ вкус.

Къде от всички места, на които си пътувала, където си се почувствала „у дома“? И защо?

Всяка нова страна ме очарова и съм щастлива, че съм отишла да я посетя. Но съм се чувствала незабавно и истински у дома на две места. Едното е Тибет (тук включвам и всички територии, в които е съхранена тибетската култура и архитектура, било защото са били част от Тибетското кралство, като Бутан и Мустанг, било защото са приели голям брой тибетски бежанци, като Индия и Непал). Другото е Корсика. И от двете съм си тръгвала разплакана. И в двете копнея да се връщам отново и отново. Защо? Не зная. Вероятно прераждането съществува и в минали животи тези страни са били особено скъпи и важни за мен. Скъпи и важни са ми и днес.

Колко пъти по време на път си изглеждала като на снимката на паспорта си? Дали пътуването за теб е почивка? Или имаш нужда от почивка, след като си пътувала?

Тъкмо се връщам от Лапландия, където белите нощи ми бяха много интересни, но никак не се спогодиха с моето безсъние. След като цяла седмица спах само по 4-5 часа на нощ, в момента изглеждам съвсем като на най-страховитата си паспортна снимка и определено имам нужда от почивка.

Ходих там с баща ми и сестра ми. В три и половина през нощта, когато слънцето вече победоносно грееше в най-златистия си блясък, заварих в кухнята на наетия от нас апартамент баща ми да закусва. Много се потресе, като му казах колко е часът. Беше убеден, че е поне седем. Допи си кафето и отиде да си легне пак.

Между другото съм забелязала, че независимо дали пътувам на изток, или на запад, самолетният синдром (джетлаг) ме хваща винаги на връщане, никога на отиване. На отиване съм свежа като кукуряк, щастлива, че ще видя нови места. На връщане обаче ме чака познатото, ежедневието – и тогава ме издебва джетлагът.

Колко осиновени дечица имаш по света? Как и защо реши да им помагаш?

В момента - шест тибетчета, девет мадагаскарчета и едно салвадорче. Не са съвсем „осиновени“, защото живеят не при мен, а в страните си, а аз просто им помагам финансово, за да могат да ходят на училище и да имат шанс да постигнат мечтите си. И същевременно е много повече от само финансово взаимоотношение, защото съм в непрекъснат контакт с тях, разменяме писма, изпращат ми бележниците им в края на учебната година, срещала съм повечето лично. С по-големите вече общуваме директно на месинджър, някои ме наричат „мамо“ – като аз никога не съм искала и дори очаквала. Просто дойде спонтанно.

Първото ми дете беше седемгодишният син на тибетски бежанци в Катманду. Сега Таши вече е студент, много умен и красив, свири на китара и говори перфектно английски, непалски и тибетски. През всички тези години останахме в контакт и сме се виждали няколко пъти. Станах му godmother, кръстница, отново в усилието си да направя нещо полезно за Тибет, който е окупиран от Китай и чиято култура е застрашена от изчезване.

После над десет години работех все на временни договори. И всеки път, когато ми подновяваха договора, от благодарност към Вселената си „вземах“ ново дете. Едно дете струва 20 или 30 евро на месец в зависимост от държавата. И всеки път си казвах – какво са 20-30 евро? Едно ядене в ресторант. Ядеш и забравяш. А на едно дете тази сума ще преобрази коренно живота му.

Мадагаскарските деца живеят в къщи от листа и пръти, без ток и без вода. В 21 век! Колко привилегировани сме ние в Европа в сравнение с тях. И след като сме получили толкова предимства от живота, защо да не им подадем ръка? Вече се разбра, че Гандалф ми е любим герой. Ето за тези деца пък аз съм нещо като вълшебница – мога конкретно да подобря живота им, да ги пратя на училище, когато са сирачета или имат много бедни родители, които не могат да направят това за тях. Това си е магия, която ме очарова. Благодарна съм, че имам възможността да правя това.

Накъде те води пътят на твоите мечти?

Ричард Бах твърди в книгите си, че сме дошли на този свят, за да учим и да се забавляваме. Пътуването е чудесен начин да се правят и двете неща едновременно. Аз бих добавила – дошли сме и за да вършим нещата, които обичаме – например да пишем. Или да рисуваме, да спортуваме, да засадим градинка, да свирим на пиано. А също и за да бъдем полезни, така че светът да стане поне мъничко по-добро място заради това, че сме минали през него макар и за кратко.