По време на уж безгрижния купон за годишнината от завършването всеки от присъстващите прави равносметката си за изминалото време и се оказва, че всеки крие скелети в гардероба си, страхове, комплекси, обиди и разочарования, тайни мисли… Почти като в „Незавършена пиеса за механично пиано“ (1977) на Никита Михалков, действието се развива през една-единствена нощ, която обаче изважда на показ всичко замитано под килима години наред. Режисьорът Бойко Боянов признава, че е голям почитател на Чехов и в дебютния му филм специфичните чеховски интонации са лесно доловими.

„Клас 90“ е камерен и скромен филм, който не разчита на интензивно външно действие, а по-скоро на постепенно „разобличаване“ на персонажите – разкриване на характерите, ценностната им система и в крайна сметка на това кои са те всъщност и какъв път са извървяли до тук. Ролите се изпълняват от истински актьорски дрийм тийм - Юлиан Вергов, Параскева Джукелова, Биляна Петринска, Елена Атанасова, Любомир Нейков, Людмила Митева, Стефка Янорова, Стефан Денолюбов, Надя Конакчиева, Робърт Янакиев и др.  

Филмът е встрани от злободневните, свръхактуални, политкоректни или пък политнекоректни теми и се вглежда – на приглушената светлина на свещите или догарящия огън в камината – в живота, който някак изтича през пръстите ни, докато се опитваме да бъдем щастливи, успешни, осъществени, победители.

По повод премиерата на „Клас 90“, която е навръх рождения ѝ ден, актрисата Биляна Петринска разказва пред EVA за филма, своята роля в него, за страхотния актьорски отбор, силата на партньорството и за това защо точно тук и точно сега се чувства най-добре в кожата си.

Биляна, вашият персонаж във филма „Клас 90“, Корнелия, е представена като Зубърката. Вие самата бяхте ли от този тип ученици? Всъщност през 80-те и 90-те децата в училище наричаха по този начин като че ли всяко старателно момиче с отлични оценки.

Бях старателна ученичка, учех с лекота, получавах често отлични оценки, но далеч не само такива....Много добре знаех какво ми се отдава и какво не. Предпочитах литература, руски и английски, пеене, физическо, рисуване. „Зубър“ за мен е грозна дума. Даже често съм се питала защо да изисквам толкова от себе си по алгебра и геометрия например.....след като наистина „не е моето“, както се казва, и явно ще избирам съвсем друга насока за развитие. Искаше ми се да избягам. Ако ученолюбивите деца дразнят, защото потискат посредствените - това е проблем. Героинята ми Корнелия е таила горчивина в себе си толкова години и доста от действията в живота ѝ по-късно вероятно са породени от тези травми. Оказва се обаче,  че срещата с класа е като пречистване за нея. Всъщност така се случва с всички.

Мислите ли, че днес нещата в училище са по-различни от тази гледна точка?

Децата и подрастващите са жестоки и наистина не си дават сметка какво биха могли да причинят на себе си и отсрещния чрез тази агресия, която често започва невинно, но може да прерастне и в жестоко насилие. Дори само вербално да е. И е грешно, според мен, ако при вербално насилие, още в самото начало не се вземат мерки. Още по-грешно е, ако се подкрепя лошия пример – че можеш и да не учиш, че можеш да се държиш просташки, да насилваш и обиждаш, но “ако тати има връзки“ или си по-нахален, нямаш проблем, ще минеш между капките. Това трябва да се промени като мислене. Трябва децата да бъдат стимулирани не просто да научават факти и дати, а да мислят самостоятелно, да откриват какво истински ги вълнува и по този начин логично на един по – късен етап ще открият истинската си реализация. Най-важното обаче е да се изградят като личности и то личности, способни на емпатия..

Филмът е нещо като равносметката на едно поколение, направена в една-единствена нощ. Вие човек на равносметките ли сте?

Като наближи Коледа социалните мрежи се задръстват от равносметки и то почти дата по дата ..ден по ден... Аз самата не правя равносметки. Живея спрямо моя си кодекс за добро и зло. Все повече се уча да съм тук и сега. Благодарна съм за много неща и благодаря всеки ден. Но съм малко хаотична.

Присъствали ли сте на подобна среща на вашия класа от гимназията?

Да, но само веднъж. Поддържах контакт само с една приятелка от ученическите години, но тя почти се пренесе в чужбина и това се отрази на срещите ни, разбира се. Преди време се опитахме да направим такава среща с повече хора, но се оказа невъзможно всички да се отзовем по едно и също време, пък и се оказа, че доста хора са в чужбина ... Ако се случи, ще е интересно да видим кой как се е променил, но така или иначе изминалото време, в което не сме се срещали, няма как да се навакса. Иначе с класа от студентските години се събираме и сме по-близки, защото сме в една среда и това е определящо.

С какво са свързани най-хубавите и най-неприятните ви спомени от училище?

Не мога да се сетя, но имахме доста забавни моменти в гимназията по време на така наречените „бригади“. Мисля, че нашият випуск беше последният, който ходи на тези бригади. Ходихме на розобер, беряхме и череши, бях и в завод за консерви. Голяма забава! Накрая имахме дори заработени хонорари.

На снимачната площадка на „Клас 90“ се срещате актьори с голям опит и сериозни биографии. Предизвикателство или подарък е за актьора е да е в такава силна група? Не е ли част от актьорската природа да се опитва винаги да насочи прожекторите към себе си, образно казано?

Това е най-голямата нелепост в професията. Истината е, че ако искаш да играеш добре, играеш за партньора си. Ако не даваш, не получаваш. Всичко друго е заблуда. За мен ситуацията в „Клас 90“ е подарък, именно защото има предизвикателство. Имаш с кого да си партнираш, да играеш, да създаваш общото...Само с добър актьор може да се изгради добра ситуация. И тогава се случва доброто „надиграване“. Ние бяхме страхотна банда. През годините ми се е случвало и другото, естествено..... Да не партнираш честно е признак на непрофесионализъм най- малкото. Или да гледаш партньора си някъде в  рамото например, вместо в очите. Талантът в тези случаи там винаги е под голям въпрос. Хубаво е човек да види и двете ситуации. Била съм обект на завист и ревност и винаги ми е било смешно. Контрата винаги в крайна сметка е у завиждащия. Разбира се, това няма как да се случи при добър и смел режисьор, който „държи юздите“.

Бойко Боянов е дебютант в игралното кино като режисьор, макар да има огромен опит като асистент-режисьор. Как работихте с него?

Бойко беше много подготвен.Първо половин година преди снимки ни събра и разговаря с всеки един от нас. Събирахме се на четене и предварителни разговори, ако не всички заедно, то по двама-трима. Излагаше пред нас решението си за всяка сцена, разказваше ни как с оператора Мартин Балкански искат да заснемат историята, как да я разкажат и какво да излезе от нея. Говорихме за всеки образ подробно. Наистина голям процент от успеха на един филм е в предподготовката.

Във филма става въпрос за хора, във всеки от които тлее някаква неудовлетвореност или страх, или комплекс. Вие в кой етап от живота си сте се чувствали най-добре в собствената си кожа?

Определено когато родих сина си. След 40. Аз към взискателна към себе си човек, малко съм тромава в решенията си. Имам много вътрешни сили, когато усетя, че нещо е мое да го доизмислям, да го развивам, но ми трябват съмишленици, а те нерядко липсват. Не съм нахакано уверена в себе си. Зная какво мога, но винаги подлагам на съмнение това, което правя. При мен рациото често заглушава интуицията, въпреки че когато ѝ се доверя, никога не бъркам. Проверявам се непрекъснато, изисквам много и това ме бави. Но си нося кръста. В една среда без високи критерии и дори често без никакви критерии, това се оказва слабост и губеща позиция, защото приказката „Докато умните се наумуват, лудите се налудуват“ влиза в действие. Но какво пък, нещата си идват, когато си готов и за теб тогава се оказва „навреме“ Всички ние се движим от комплексите и страховете си. Въпросът е да не се вторачваш, а да работиш така, че да ги преодоляваш, да можеш да се освобождаваш. Но сега не бих заменила зрялата си възраст за времето, когато бях 30 годишна. При мен нещата са доста изместени напред във времето.Дори и астролози са ми го казвали и наистина е така. Кой казва, че големите успехи трябва да жънеш преди 35 например? Няма такова нещо. Сигурно не можеш да изиграеш вече Жулиета, но аз поне никога и не съм искала да я играя. Не съществува формула за това кое е правилно и как трябва да ти се случват нещата в живота. Аз родих на 44 години и се чувствам по-добре от всякога.

Имаше ли забавни конфликти на снимачната площадка? Или пък не чак толкова забавни…

Ооо...смях през сълзи,смях до степен да не можеш да снимаш... Стефан, Роберт, Любо и Юлиян... Тази комбинация е взривоопасна. Всички жени до една също имаха страхотно чувство за хумор и наистина спирахме снимки за почивка от смях. Всеки един разбира параметрите на професионалното отношение към другите и самата работа и знае кога какво може и докъде. Много добра сплав на енергии и отношение. Историята е емоционална и всички се втурнахме да работим, за да се получи. Снимките бяха нощни и тово предполагаше едно друго усещане за ситуациите и дори не беше уморително, както очаквахме. Беше лято, но имахме доста студени нощи и предизвикателствата бяха големи. Снимахме в един хотел и целият беше на наше разположение, дори за почивка. Прекрасен снимачен период!

Вашият син Адриан гледа ли филмите, в които участвате? Коментира ли ги? Как се виждате през/в неговите очи?

„Гунди-легенда за любовта“ гледа, най вече, защото и той участва, а и беше няколко дни на терен, когато аз снимах. Забавляваше се много със станцията за звук, искаше да дава команди. „Клас 90“още не е гледал. Затова пък ме гледа в постановката „Калигула“, която хич не е за деца, но той знае, че е бил в корема ми на премиерата преди 6 годинш ...и беше любопитен. Спомням си как преди да се вдигне завесата, той ме хвана за ръка, заведе ме в центъра на сцената и каза: „Мамо,ти си най прекрасната и голяма звезда. Ти си велика и аз много, много те обичам.“ Направи го като някакво заклинание между нас насаме, преди началото, и аз се разплаках от тази чиста, неподправен обич.