„Клети създания“: Всички ние пред сфинкса на бъдещето

Големите режисьори и въобще артисти отговарят на въпросите ни още преди тези въпроси да са формулирани, още когато са просто безформена, латентна тревога в сърцето и ума. „Клети създания“ („Poor Things“) на режисьора Йоргос Лантимос откри 9. кино-литературен фестивал Cinelibri месец след като спечели голямата награда „Златен лъв“ на филмовия фестивал във Венеция.

Ирина Иванова 07 October 2023

Точно така се чувствах след „Баншите от Инишерин“ на Мартин Макдона. И до днес наричам този филм „Евангелие по Макдона“. За мен лично той осмисли целия ужасяващ двугодишен период на ковид пандемията с цялото разделение между човеците, с опресията, със стихийността на емоциите в социалните мрежи, подклаждани доста умело от всякакви знайни и незнайни стратези.

Никой до този момент – поне за мен – не бе стигнал толкова дълбоко до това, което аз лично чувствах през този период.

И въпреки, че съдържателно и всякак филмът няма абсолютно нищо общо с пандемията, за мен си бе и си остава онова, което наричаме „откровение“. Или да го наречем катарзис.

Това го умеят само много, много големите.

И ето че сега Йоргос Лантимос прави същото с „Клети създания“ – не по-малко странен филм, който критикът на „Гардиън“ Питър Брадшоу успява да определи с няколко отлично намерени формулировки, обединени в едно изречение, което ще цитирам: „Клети създания“ е стиймпънк-ретрофутуристичен, викториански откачен и зловещо черен комедиен хорър, адаптиран от сценариста Тони Макнамара по романа на Алистър Грей от 1992 г. и режисиран от виртуоза абсурдист Йоргос Лантимос“.

Цитатът дава доста точна представа за жанра и визуалната концепция на филма, стига наистина да имате предвид всяко едно от определенията.  Може би единственото, което липсва е  „с готик елементи“, затова го прибавяме и него.

Действието на лантимоската филмова приказка се развива в неопределено време – едновременно и минало (викторианската епоха, ако съдим по костюмите) и бъдеще (ако съдим по летящите превозни средства). Бела (Ема Стоун) – името има традиции в различните романи и филми за вампири – е млада жена, която се самоубива, но ексцентричният и гениален д-р Годуин Бакстър (Уилям Дефо) успява да я възкреси, докато в тялото й все още има остатъчни импулси живот. Родена отново, с чисто ново съзнание, тя трябва да научи всичко отначало – да върви, да говори, да се адаптира, да общува и най-вече да лицемерничи, за да успее да се впише в „порядъчното“ общество.

Като току-що създадена Ева, тя е първична и невинна в реакциите, желанията и думите си, следва само инстинктите и спонтанността си. Бела преминава през всякакви изкушения и грехове (според общоприетите норми), но сърцето й остава чисто и недокоснато от кипящата лава на страстите, защото парадоксално точно тя, детето на един научен експеримент, е всъщност най-естественото, природно същество - tabula rasa.

Асоциациите с историята на Пинокио или с тази на Мери Шели за д-р Франкенщайн и неговото творение са неминуеми. Може би ще направите връзка и с Лило (персонажът на Мила Йовович) от филма  „Петият елемент“ на Люк Бесон.

Още с по-ранните си филми – „Кучешки зъб“, „Омарът“, „Убийството на свещения елен“ – Йоргос Лантимос доказва, че може да привижда чудовищното в обикновени наглед хора (и че съвсем не е задължително това да ги прави лоши), че умее да кръстосва – досущ като лудия учен д-р Бакстър – жанровете смело, безогледно сякаш, но и безкомпромисно и полученият хибрид винаги те оставя със зяпнала уста. Дори когато е отвратителен, подобно на кокошката с глава на прасе от  „Клети създания“, той е хипнотично, неустоимо отвратителен.

Древногръцки трагедии, инжектирани с есенциални компоненти на трилъра, реалистични драми, заразени с хорър мотиви, дълбоко черни романтични комедии – с еротика на ръба на софт порното със задължителната доза физиологични детайли, изобретателни сцени с насилие, интерес към уродливото, към грозното, към всичко онова, което е отвъд границата на приемливото и поносимото и заради това първосигнално те отблъсква.

В „Клети създания“ обаче – и трябва да признаем това - Лантимос сериозно се е отказал от смущаващите крайности, които биха могли да отблъснат една по-широка аудитория. Може би, защото това е най-скъпоструващата продукция, която режисира – бюджетът е 70 млн. долара. За сравнение – предишният му пълнометражен филм „Фаворитката“ е с бюджет 15 млн. Вероятно никой не е чак толкова смел, че да рискува с лека ръка 70 млн. долара. 

Всички са чудовища в този филм – клети чудовища. Дори Бела с невъзможно плътните си вежди е леко чудовищна. Красиво чудовищна. Един елемент във външността й, именно веждите, който е така умело подчертан от гримьорите, но преди това от идеята на сценаристите и режисьора за този персонаж, че й придава фантастична окраска, магичен ореол. Там, където е прекаленото, хиперболизираното, абнормалното - там е магията. Това е една от тайните на Лантимос, заради която той никога няма да бъде конвенционален режисьор. И след веждите идват дрехите.

Невъзможно великолепните, сложни, разкошни до лудост костюми на Бела Бакстър с надиплените яки, многопластовите волани и огромни буфан ръкави – аплодисменти за художника на костюми Холи Уодингтън! – също допринасят за изкристализирането на тази необикновена, типично лантимоска „чудовищност“ . Самият режисьор казва, че когато видял костюмите, веднага разбрал, че това не са просто дрехи, а от тях се ражда цял един нов свят. Принципът „Хиперболизирай това!“ може да бъде открит навсякъде в този филм, включително и в цветовете, които са  пренаситени, сюрреално ярки като в онези стари ретуширани снимки, на една крачка от кича. Включително и в актьорската интерпретация, която Марк Руфало прави на своя персонаж Дънкан Уедърбърн и която е изненадващо комедийна, високопарна и просто изненадваща. А начинът, по който Ема Стоун произнася „Дънкан Уедърбърн“!

Бела и нейният Бог (тя така нарича своя създател – God, съкратено от Godwin) са необикновена двойка, сама по себе си също стряскащо-страшна – ако човек се съсредоточи върху сякаш съшитото от различни парчета човешка плът лице на д-р Бакстър (Уилям Дефо е роден за тази роля, носи я в себе си) и Бела, за която дори за миг не забравяш, че живее в тяло, което вече е било мъртво. Това усещане за смърт, за тленност се просмуква в целия филм и също е носител на тази чудовищна лантимоска образност.

Йоргос Лантимос казва, че „Клети създания“ е невъзможен без Ема Стоун и че „филмът – това е тя, пред и зад камерата“. Стоун направи изключителна роля и в предишния филм на грецкия режисьор „Фаворитката“, където заедно с Оливия Колман, получила Оскар за ролята си, и Рейчъл Уайз бяха помитащо актьорско трио, незабравимо. Тук обаче тя е звездата, нейн е тронът. Успява да пресъздаде цялата „механика“ на своя персонаж, който в началото е точно като механична кукла в човешки ръст и постепенно „оживява“, променя походката, погледа, гласа си дори...

Филмът се заиграва с повечето от модерните злободневни теми – екстремният феминизъм и освобождаването на прочутата женска сексуалност, т.нар. токсичен мачизъм, двойните, че и тройни стандарти, научните експерименти с непредвидими последствия, толерантността, вечният пролетарски копнеж по социалистическите идеи (това като откровен майтап). Всичко изброено е сякаш небрежно разхвърляно из филма, така че всяка рибка да си намери нещо, на което да клъвне. Щедрата доза ирония обаче обезсмисля всякакъв опит да се открие в творбата на Лантимос каквато и да било форма на политика или политкоректност. 

Както „Баншите от Инишерин“, така и „Клети създания“ според мен  носи в себе си размисли върху тема, на пръв поглед съвсем различна от темата на филма.  В случая това е проблемът за изкуствения интелект и въобще за нашата обърканост пред лицето на поредното ново научно откритие, което може да има и чудовищни последствия за нас. Да, определено смятам, че приказката на Лантимос може да бъде видяна и през тази призма. 

Филмът обръща голямо внимание на естествената сексуалност на Бела, която не познава понятието срам. Според една известна максима „свободата е на върха на копието“. При Бела на Лантимос свободата е – и това е едновременно неприлично, забавно, смело, скандално и честно - на върха на клитора и тя никак, ама никак не се срамува да го напомня. Лозунг на естествения феминизъм или просто малка гавра с една от темите на нашето време? Най-вероятно – отново и двете.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР