На 59-ото Венецианско биенале през 2022 г. в красивата сграда на Scuola Grande della Misericordia от 14. в., сред хармоничните, устояли на вековете архитектурни пропорции беше експониран един дневник. Дневник, причината за чието съществуване е зловещото отрицание именно на хармоничността и устоите, започнало на 24 февруари 2022 г. – началото на руската агресия в Украйна.

Не вярвахме или не искахме да повярваме, че може да се случи това, което предизвика появата на този Дневник на войната. Нито пък че ще трае толкова дълго. А днес, една година по-късно, авторката му все още пише в него.

„Започнах да пиша дневника си не толкова за войната, колкото за ужаса от раздялата с мирното време, когато военните престъпления ми се струваха невъзможни, така невероятни, че напомняха на зла шега. Последният свой текст написах преди две седмици и той беше посветен на колективния опит в мъката, на причастността към обществото, възникваща във време на най-страшни изпитания“, казва Евгения Белорусец, украинска писателка, фотограф и куратор. Живее между Киев и Берлин. Началото на войната я заварва в родния ѝ град, решава да остане и до 5 април прави подкаст Новини от Евгения в онлайн радиото rbbКultur, започва да води и дневник, който се публикува на сайта на списание „Шпигел“.

Дневника Евгения води на немски език. По нейните собствени думи той й помага да издържи през сложните часове и нощи на войната, създава дистанция между нея и събитията.

„С цялото си сърце вярвах, че утре войната ще свърши, аз ще престана да пиша, а тези записки никой няма да поиска да ги чете в близките години, за да не си припомня този кошмар.“ Дневникът комбинира текстове и фотографии. За Евгения фотографията винаги е била текст, който пресича няколко повествователни линии, винаги е приемала, че документалната фотография създава илюзия за уловен миг и спряло време и като че ли удържа целостта на света. „Катастрофата на войната – това освен друго е и загуба на основите на живота, изчезване на миналото във вида, както го знаем, а след това и загуба на чувството за настояще. От първия ден на войната фотографията беше за мен начинът да съхраня поне нещичко.“ На една от нейните фотографии, направена на 15 март до метростанция Лукияновская в Киев, се вижда в гръб жена в бяло, гледаща към разрушенията, причинени от бомбардировките през нощта.

За нея си спомня Евгения, когато я питам коя нейна фотография казва всичко за войната. „Повечето мои фотографии разказват отделни аспекти на войната. Виждам на тях тънките линии, които летящите ракети рисуват в небето, дима от пожарите, затулващ някой любим и познат градски пейзаж. Но тази фотография е май една от най-буквалните. В прямотата ѝ се усеща непоносимата неизбежност на военната реалност, невъзможна за скриване нито в образ, нито в някаква метафора.“ Войната не оставя нищо от предишния живот, категорична е Евгения.

Баща ѝ се разболява тежко по време на обсадата на Киев през февруари и март 2022-ра. Няма как да му бъдат направени изследвания, няма сили и да замине, оперират го в болница, пълна с ранени войници. Сега той е в Берлин при нея, заедно с майка ѝ. Там има шанса да се лекува и да оздравее. А Киев? „Киев беше един от центровете на украинския културен живот, аз бях свикнала да работя там, всички мои книги и проекти започваха в този град. Много от колегите ми заминаха, много и останаха. Но самото минало, с неговите възможности и възгледи, ми се струва зачеркнато от тази война, недостижимо. Ежедневно умират хора, всеки, намиращ се в централната, източната и южната част на Украйна, рискува живота си, докато просто си седи вкъщи.“ Евгения от малка пребивава и расте в среда с множество езикови и културни кодове. Идишът на баба ѝ, немският на баща ѝ – той е преводач, украинският и руският са за нея познати езици, родни, макар и с различна степен на близост.   

Дали това ѝ дава ключ да разбира по-добре света и обществата? Със сигурност, но по нейните думи да разбереш едно общество си остава много сложно и комплексно нещо. В литературния си дебют от 2018 г.

„Щастливи падения“ – книгата е издадена у нас от „Жанет 45“ в превод на Денис Коробко – една от героините ѝ казва: „Злите сили управляват света“.

Дали войната в Украйна доказва, или отрича това твърдение? „Струва ми се, че войната в Украйна е по-скоро един от редките шансове да се убедим и да видим с очите си, че „злото“ не е празна измислица, че то съществува и неговата концентрация в действителност може да превъзхожда която и да е литературна фантазия. Важно е да се научим да наричаме злото – зло.

Прекратяването на толерантността към него ще позволи на всички нас да намерим изход.“ Книгата е написана въз основа на събитията от първия етап на руско-украинската война от 2014 г. Както казва самата Евгения – време на безгранично объркване, истории на любов, раздели, самота, решимост да се бориш. Във връзка с работата си по фотографския документален проект „Победата на победените“ Евгения прекарва известно време в района на мините на Донбас, където най-интересните ѝ срещи и разговори се оказват с жени.      

„Много от тях си мислеха, че техните истории са толкова незначителни, че направо няма за какво да се страхуват – даже в зоната на бойните действия, – и говореха смело за това, което мислят. Техните гласове звучаха в паметта ми, когато пишех книгата, насочваха ме.“ Жените в рода на писателката говорят също със силни и смели гласове. Майка ѝ цял живот се занимава с независим импровизационен театър, изследва как човешката реч може да промени и трансформира действителността. Името Евгения пък ѝ е наследство от еврейска прабаба, която тя не заварила, но за която толкова много са ѝ разказвали, че счита себе си в някаква степен за нейна последователка. Прабаба ѝ е израсла в Житомирска област, в линията на уседналост*, в бедно семейство, била е дълбоко вярващ човек.

С такова уважение се е отнасяла към своите възгледи, че е успяла да ги отстои пред съветската репресивна машина и да наложи спазването на еврейските традиции в семейството, въпреки че децата ѝ са били по-скоро атеисти. Дъщеря ѝ, бабата на Евгения, се казвала Рахил. Била е убедена комунистка. Но когато в службата ѝ колективът гласувал за обявяването на репресиран сътрудник за „враг на народа“, предпочела да рискува живота си, но не гласувала заедно с всички. „Тази тяхна способност в най-тежка ситуация да остават верни на себе си винаги ме е възхищавала и я мисля като недостижим връх на човешката сила“, категорична е Евгения. Намира за проковокационен въпроса ми дали жената е контрапунк на войната, или нейна жертва, най-малкото защото жената не може според нея да бъде събирателно абстрактно понятие.

„Но все пак тази война е пряко свързана с архаичните патриархални практики и токсична маскулинност, станали символи и основна идеология на мафиозния режим в Русия.“ Един от малкото мъжки гласове, прозвучали в книгата ѝ, казва през смях: „Със сигурност се сражава на страната на хиацинтите“, има предвид изчезналата красива флористка от Донецк, за която се носи мълва, че „хванала полетата“ и се присъединила към партизаните, без мълвата да уточнява кои полета и кои партизани. Възражда традицията на абсурдизма на Гогол и Хармс, писането ѝ е разлюляно между фикция и реалност, сънища и будуване в безпощадната будна реалност на една война.

„Да, присънват ми се най-фантастични неща. Но в последно време рядко сънувам и лошо спя. Струва ми се, че сънищата изчезват от живота ми, като че ли не ми остават сили за тях.“

*Границата на област в Руската империя, в която е разрешено постоянното пребиваване на евреи, създадена през 1791 г. при управлението на Екатерина II и премахната след Февруарската революция от 1917 г.