За най-вкусната ябълка. За българската памет и закодираното в нея. За корените, които ще пребъдат в децата ни. За пътуването към себе си. За Елена, онази първата, по чиято кожа е татуирана идеята за любов. Разговаряме с Бояна Николова, автор на романа „Оцеляване“.

Първата ти книга е стихосбирка („Думи в сребърна кутия“). Как се роди идеята за романа?

Винаги съм била изкушена от думите. Понякога идват във вид на мелодия и се превръщат в стихове. Понякога се ражда по-мащабна идея, която изисква много повече внимание и време. А идеята за точно този роман се роди преди повече от десет години.

Когато пътувам из България, всеки път у мен се конкурират две усещания – възторгът от изумителната красота на пейзажа, съчетан с добрината, пропита в набръчканата кожа на възрастните хора и тъгата от напълно обезлюдените места, опустошените домове, скършените души, празните очи. Въпросите „какво ще се случи с нас“, „какво ще се случи с България днес, утре, след 50 години“ просто са неизбежни. Вярвам, че всеки си ги задава. Аз просто ги зададох чрез романа. Надявам се всеки да намери в него своите отговори.

Когато бях малка, питах често баба си: „защо ябълката в нашата градина е най-вкусната на света“, тя всеки път ми отговаряше: „защото е засадена с любов за теб“. Тогава не разбирах как някога преди да съществува идеята за мен, някой е засадил едно ябълково дръвче с ясната представа, че любовта в плодовете ще достигне до неговите внуци и правнуци. Някой беше засадил любов, която да го надживее. Много ми се иска някой ден да имам внуци, които да имат внуци, които да наричат себе си „българи“ и които да населяват земите, населявани от нашите баби и дядовци. Дълбоко вярвам, че сме свързани със земята, на която сме родени, че във вените ни тече любовта на предците ни, че можем да бъдем най-щастливи именно върху това парче земя, защото тук корените са напоени с любовта за нас и за децата ни. Знам, че това не е модерна идея и че човекът днес е космополитен, че може навсякъде да осъществява потенциала си и да търси щастието си. Живяла съм в чужбина и познавам до болка онова неподправено „дърпане“ към България. Имам много близки, живеещи в чужбина. Познавам тъгата в очите им, познавам болката им и онази специфична сянка, която чувството на несподеленост хвърля върху лицата им.

Колко години работи върху „Оцеляване“? За всеки читател е повече от ясно, че си стъпила върху сериозни научни проучвания...

Писах романа повече от пет години. Считам, че трябва да се подхожда изключително отговорно към подобно начинание. Исках идеята ми да звучи напълно достоверно. За да се случи това, трябваше първо самата аз да се убедя в приложимостта ѝ, а после да я облека в реални научни факти, които да ѝ дадат необходимата плътност, да ѝ сложат онова наметало на „истинност“, което да не буди никакво съмнение. Самата аз обожавам да чета и като читател предпочитам романи, които да провокират не само душата, а и ума ми. Избирам книги, които да ме предизвикват, да ме учат, да ме карат да любопитствам допълнително, да търся още, да мисля дълго след това. Такъв исках да бъде и моят роман – от една страна, дълбоко емоционален и лиричен, с поетични описания, така както душата ми вижда света, но от друга – сериозен, задълбочен, провокиращ. Дали се е получило точно така – не знам, но се надявам. Тиражът на първото издание се изчерпи след по-малко от година, при това разпространявайки книгата единствено чрез моята Фейсбук страница – @Бояна Николова. По съобщенията и милите реакции, които получавам от читателите, съдя, че романът е намерил своето място.

Психология, медицина, генетика, история, културология и художествена измислица – как успя да ги вплетеш толкова изкусно?

Винаги съм била изкушена от науката и знам, че тя може да бъде красива. Знам, че дори и най-строгата наука може да бъде нарисувана с най-топли думи, така че да бъде разбрана от всеки. Знам, че не е задължително науката да бъде отблъскваща и груба. Научното знание не е за подбрана аудитория. То трябва да бъде достъпно и широко популярно. Опитвам ежедневно да го превеждам на достъпен език за децата си, да им дам шанс да го заобичат, да им дам шанс да бъдат привлечени от него. Преди няколко дни се прибрах вкъщи и заварих сина си, който е в 9 клас, да чете романа ми. Попитах го какво прави и защо отново чете книгата, а той ми отговори: „Мамо, уча си по биология. Нищо не разбрах от урока за ДНК в учебника, а „Оцеляване“ ми помогна всичко да ми се изясни. Можеш да ме изпиташ, ако искаш.“ Всъщност, науката е нищо без основанието за смисъла ѝ, без онези въпроси за първопричината и за философското разполагане на последствията от постиженията ѝ. Науката е нищо, ако резултатите от нея, откритията ѝ, последствията не са ръкоположени в храма на бъдещето, не са отгледани внимателно и поднесени с вяра, че ще бъдат в полза на човечеството. Това е мисията и на моя главен герой в романа – Албер. Той е генетик, но в същото време и философ. Защото преди всяко нещо да се случи, първо се появява идеята за него и смисълът за неговото съществуване.

Не зная доколко съм успяла да вплета „изкусно“ всичките си идеи, но вярвам, че художествената литература е прелестен начин да се учи естествено, да се буди любопитство и да се гради любознателност.

Как съчетаваш корпоративна кариера (работиш в сериозна компания, „Брандекс“) с творчеството, със семейството, с всички свои страсти и интереси, с тази фина настройка, която притежаваш за света около себе си?

Понякога и аз се чудя как успявам. Знам, че, когато човек има желание, винаги намира и начин. За мен писането е повече от страст. То е начин да се свързвам със себе си, мой пристан, запалена свещичка, молитва, звезда, пред която душата ми ликува. Не мога да си представя да не пиша. Понякога, когато нямам време да пиша, ме обзема истинска, дълбока тъга, имам усещането, че изневерявам на себе си. Но наистина, понякога е трудно да намеря време. Имам толкова много ненаписани стихове, толкова ненаписани думи. А те идват, понякога толкова ненадейно, запалват огънчето, разстилат жаравата и ме канят. Тогава трябва да се събуя и да изтанцувам най-страстния нестинарски танц. Ако не го направя, въглените изстиват и танцът изгасва – прекършен, неслучен. Невинаги успявам да танцувам...

Трябва да призная, че имам най-прекрасното семейство, което ме подкрепя безусловно. Те са моите най-ревностни читатели, които чакат думите ми, постовете ми и вълнението ми. Те са и моето най-голямо вдъхновение, моят най-силен творчески заряд. Но писането е само една част от мен. Вярвам, че човешкото същество е многолико и има нужда от различни изяви, за да оцелява и за да бъде завършено и пъстро. Корпоративната ми кариера просто изявява друга моя същност. Зарежда ме и ме вдъхновява. Там пак съм аз, пак съм творецът, пак съм задълбочена, отдадена и търсеща. Там е другото ми семейство, в което имам своята социална и специална роля. Обичам работата си и, струва ми се, в това се крие ключът към личностното ми съчетаване. Когато вършиш нещата с любов, няма как те да не намерят своето подходящо място в ежедневието.

Как започваш всеки свой ден? Ти си изключително лъчезарен човек. Какво те кара да се усмихваш?

Утрото е много важно за мен, макар да не е най-любимият момент от деня ми. Ставам много рано – в 5,30 и обикновено доста трудно. Но после имам своите ритуали, които ме зареждат, събуждат и усмихват съществото ми – сутрешна гимнастика, чаша топла вода с лимон, тиха музика. Няколко минутки прекарвам на балкона и дишам дълбоко щастието на утринта. Обичам тишината от събуждащия се ден и събирам в шепи всичките му възможности. Това е моето зареждащо начало. После правя закуска, събуждам семейството си и се впускам стремително в шеметния ден.

Всичко може да ме усмихне. Но това е по-скоро въпрос на настройка. Като че ли съм си пришила антени за всичката красота в света, за всяка добра стъпчица, за всеки мил жест. Просто ги улавям. Усещам ги, виждам ги. Избирам ги.

Героите ти имат ли си прототипи? Ти ли си Елена? И защо избра точно това име за героинята?

Героите ми са толкова плътни, че не знам дали не са реално съществуващи. Във всеки от тях има по нещо от мен. Във всеки един живея и аз. Със сигурност живеят и мои близки, приятели и познати. От някого съм взела определени щрихи, от друг съм заимствала начин на поведение или характерна черта. Някои са напълно измислени и плод на моето въображение. Макар че, съвсем скоро, в заведението, в което обядваме с колегите ми, „съзрях“ един от своите герои – Богдан. Просто щях да изпадна в несвяст от недоумение. Изумително нещо е човешкият мозък. Явно съм „срещала“ Богдан и преди, впечатлил ме е, запомнила съм го, скрила съм го някъде дълбоко, за да може някой ден съзнанието ми да го превъплъти в образа на героя ми. Напълно е възможно някъде да съществува и червенокосата красавица Елена. Изобщо нямах никакви колебания за името ѝ. Елена е онази първата, най-красивата, най-нежната, най-желаната. Онази, по чиято кожа е татуирана идеята за любов. Онази, заради която се водят битки и заради която всяка война е спечелена, защото любовта винаги печели, а доброто винаги оцелява.

Какво ще ни разкриеш за мъжа от виденията на Елена?

Мъжът от виденията на Елена не е просто плод на нейното „болно“ съзнание, не е измислица на обърканите ѝ мисли, не е копнеж по несбъднатото ѝ ежедневие. Той е път към самата нея, към същността ѝ, към миналото ѝ, към корените ѝ, към родното. Той е едновременно и миналото, и настоящето, и бъдещето, защото поставя основите на светли пътища, по които тя да стъпва, и защото ѝ дава възможност да прояви най-доброто от себе си.

София, Копривщица, Родопите, Женева... Несъмнено сред най-влюбващите читателя моменти са местата, описани по толкова тактилно-емоционален начин. Пътешественик по душа, пътешественик към душата и духа, към корените – каква си ти? И какво те свързва с локациите в книгата?

„Човек е човек, когато е на път“, казва Пеньо Пенев. Толкова добре ми пасва тази максима. Обожавам да пътувам. Когато тялото ми пътува, пътува и душата ми. Сякаш я поливат най-благодатни дъждове и я къпят най-топли лъчи. Когато пътувам, се зареждам, насищам сетивата си с гледки, миризми и емоции, уравновесявам дишането си, успокоявам ума си. Понякога дори имам чувството, че изпитвам болезнена нужда да пътувам. Пътувайки, пътувам и към себе си. Откривайки нови места, сякаш откривам и неподозирани кътчета у себе си. Не знам дали и при другите е така. Преживявам всяко пътуване с всяка своя клетка, с всеки неврон, с всеки дъх. Усещам детайлите с такива подробности, че те буквално се разливат в мен, стават част от плътта ми, засаждат в мислите ми красиви цветове, които после дълго разнасят уханието си. Много пъти съм си мислила, че мога да пиша пътеписи или просто да правя рубрика за пътешествия, която да пълни устата със слюнка от сока на местните плодове или пък да предизвиква вълнение от тамошните дъждове. Наскоро близка приятелка ми сподели, че много повече харесва Женева през моите очи, отколкото когато я е видяла през своите.

Всяко място в романа е видяно от мен, усетено, извървяно, почувствано, станало мое, оставило отпечатък у мен. Родопите, Каринтия, Швейцария, Лихтенщайн, Копривщица – всичките са приютили стъпките ми и са родили преживяванията на героите ми. Дълбоко се възхищавам на Карл Май, който притежава изключителното умение да пише за места, на които никога не е бил. Аз нямам този талант. Дори обратното – искам да съм напълно истинна, достоверна, вземам си всяко място със себе си, запечатвам го и после го раждам отново – такова, каквото са го видели очите и мислите ми, такова, каквото го е усетило сърцето ми.

Какво са за теб семейството, семейните ценности? За какво следва да сме благодарни на родителите и на децата си?

Аз съм щастлив човек. Може би съм галеница на съдбата. Имам невероятни родители, които ме подкрепят безумно много. Винаги съм усещала не само любовта им към мен и брат ми, а и любовта между тях самите. Уроците по обичане, добрина, отдаденост, топлота, споделеност и доверие съм получила от тях. Винаги ще съм им благодарна! Благодаря и на децата си за уроците по търпение, за уроците по вяра! Вярвам дълбоко в традиционните семейни ценности. Хегел казва, че семейството е основна клетка на обществото. И неслучайно, защото то е първата основа, първата сигурност, където устоите са ясни, категориите са неизменни, посланията и понятията – уточнени, където се познава доброто и инструментите срещу злото. За мен семейството е онзи храм, в който влизаш чисто гол, истински, само по същност, с оглозгани его, гордост, корист и предразсъдъци. Влизаш без лицемерие, без преструвки, без маски, без фалш. Рискуваш, но ако спечелиш, печелиш най-съкровената, най-свидната и чиста любов.

Какъв е заветът на предците ни и как можем да го съхраним?

Вярвам, че предците ни в най-висша степен са желали да ни има в бъдното, да продължим да съществуваме, да дишаме, да обичаме, да творим – тук, на тази земя. Като културолог, не мога да не отбележа, че миналото ни, културата ни е нашата кръв, пулсът ни, който ни определя като народ. Но сега, повече от всякога, предците ни искат от нас да оцелеем в най-първичния, физически смисъл. След последното преброяване на населението, стана ясно колко сме намалели. Колко от семействата имат по три и повече деца? Отрицателен демографски прираст, ниска раждаемост, все повече емигриращи... Не искам да съм лош пророк, но става въпрос за обикновена математика. Както казва един от моите герои: „Ако в най-скоро време не направим нещо, за да променим обстоятелствата, свързани с повишаване на раждаемостта, ще се превърнем само в минало, за което ще пише в учебниците. И тук не говорим само за икономически предизвикателства. Става въпрос за коренна промяна в ценностите.“

Може би това искат предците ни – да ни има!

Как да „четем“ българската памет и закодираното в нея? Кога сме готови сами да „пишем“ кода?

Моят герой Албер казва, че генът на родовата памет носи в себе си не просто информация за историческа принадлежност или за такава към рода. Той носи нещо много повече. Той е съвкупност от всички съзнателни избори, които са правили хората, живели върху дадена земя. Той носи изключителната си обусловеност като съвкупност от всички икономически, социални, културни и екзистенциални случвания, които, освен всичко друго, имат и своята географска определеност.

Българската памет е онази пъпна връв, която ни свъзрва с дедите ни. Тя тече във вените ни в метафоричен и в буквален – генетичен смисъл. Тя е записана в клетките ни. Не съм сигурна дали ние „четем“ нея или тя „пише“ нас, но съм сигурна, че тази памет определя поведението ни, вкусовете ни, начина, по който стъпваме в света. Знам, че тази памет е чиста любов от нашите баби и дядовци, която тече в кръвта ни. Тя е заложена в същността ни като човеци от нашите прародители, засаждали ябълкови дръвчета, чиито плодове да опитваме ние.

Кодът пишем всеки ден, обичайки децата си, предавайки им на свой ред онази любов, която ние сме получили като малки.

Оцеляване. Думата съдържа в себе си „цял“, да останеш цял въпреки всичко и заради всичко. Без какво не можем да бъдем цели? Без какво не можем да оцелеем като българи?

Оцеляването е да си цял в любовта, да те има в Утре-то и след него. Не можеш да си цял без любов, както не можеш да си цял без корени. Не можеш да създаваш, не можеш да раждаш плодове без корени. А корените винаги се напояват само с любов.

Ти самата как оцеляваш? Кои са трите неща, които ти дават корени, но и криле; които те правят Бояна, българка, пълноценна жена?

Вярвам, че всеки човек има в себе си извор, от който черпи своите сили и вдъхновение. Извор, който никога не се изчерпва и който никога не пресъхва. Аз знам къде се намира моят и грижливо го поддържам. Толкова добро има по света, толкова красота има в него, толкова усмихнати лица шестват по улиците на живота – просто трябва да изберем да ги видим и да ги създаваме, защото доброто не може да бездейства. То винаги е пърхащо, творящо, летящо, дейно. Ако търсиш доброто, стори го. Ако търсиш красивото, създай го. Ако искаш усмивки, усмихни се. Оцелявам, търсейки цялостта си в любовта. Трите неща, които ми дават едновременно и корени, и криле – смехът на децата ми, прегръдката на съпруга ми, вдъхновението, когато пиша. А когато ми е трудно и съм в гранична ситуация, си представям рода си – баби, дядовци, лели, чичовци, всичките, гледащи с обич към мен, вярващи в мен. Аз не мога да разочаровам любовта им. И продължавам.

Книгата може да бъде поръчана от Фейсбук страницата на Бояна Николова.