„Когато за първи път влязох в досег с жълтата раса, бях изпитал непреодолимо физическо отвращение.“ За ушите на съвременния човек това звучи гадно и расистки. И го казва не друг, а Никос Казандзакис, големият хуманист, онзи, който написа: „Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора – всички да се прегърнем?“

Между двете световни войни Казандзакис пътува до Япония и Китай и пише книгата си „Градината с камъните“, от която е Онзи цитат. Това е време на разцвета на расовите теории в Германия, Япония и Италия и да се говори по недопустим от днешна гледна точка начин, е някак в реда на нещата. Тогава арийците са на мода, останалите са низши раси.

През 1939 година правителството на Хитлер организира експедиция на офицери от СС до Тибет, за който се смятало, че е прародината на арийците. Освен да мерят черепите на тибетците, есесовците имали и други екстравагантни задачи. Трябвало да установят контакт с тулпа, или тулку – тибетски водачи, които можели да се прераждат по собствено желание. След като разберат от тулпа-тулку как става тая работа с прераждането, офицерите щели да пренесат знанието в Германия, за да успеят и германските водачи да се преродят, ако им се наложи.

Всичко това би звучало като бълнуване на напушен туристически агент, организиращ поклоннически екскурзии, ако заради теорията за висши и низши раси милиони човешки животи не бяха покосени, стъпкани, изгорени, разстреляни и съсечени.

След Втората световна война махалото, естествено, се засилва в обратна посока. На изследванията на расовите различия не се гледа с добро око, а политически коректното говорене завоюва сериозни позиции. Днес да наречеш някого негър се смята за абсолютно недопустимо в цивилизованите държави, у нас във Факултето и Шекер махала ромите изместиха циганите. Заговори се, че между хората няма разлика, стига да не са източноевропейци в Западна Европа, разбира се.

Не мога тук да не разкажа една нелепа история. Преди пет или шест години моя позната си търсеше работа в Англия. В документите на новата и ужасно модерна болница в Бристол тя се беше натъкнала на въпроса – ако кандидатът за позицията е бял, какъв точно вид бял е. Дали е бял от Великобритания или от Скандинавия; от Южна Европа ли е бялото му, или от югоизточната част на материка. Ако тези въпроси не бяха вид дискриминация, какви други хипотези оставаха? Може би хората в болничната управа са били маниаци на тема дизайн, за които е било от изключителна важност да напаснат бялото на конкретния човек с цвета на стените в коридорите или операционната? Или с цвета на престилките на рецепционистите?

Тогава написах блог, в който предлагах да променим и без това леко расисткия израз: „Чувствам се като бял човек“ с по-нюансираните: „Чувствам се като цинквайс (или винервайс за по-жълтеникавите от нас)“.

Лекото презрение към източноевропейците, естествено, няма да го усетите в лекциите на университетските професори или на конференции по линия на ЕС, но ако се зачетете в масовата литература на английски, в трилърите, ще видите, че поляците продължават да са водопроводчиците на Европа, а българи и румънци са онези странни типове, не непременно лоши, но толкова… чуждестранни.

И ето сега Америка, а после и части от Европа пламнаха от расови вълнения. Стана някак задължително да се казва, че между хората няма разлика, че всички сме еднакви, имайки предвид разликата между бели и черни (още никой не е стигнал чак дотам да твърди, че няма разлика между източно- и западноевропейци). Махалото според мен отиде в другата крайност. Защото най-прекрасното нещо в живота на земята е, че има толкова различни проявления. Че Природата или Господ, или някой извънземен артдиректор ни е създал различни, че има 180 000 вида пеперуди и 28 хиляди вида риби и те правят света прекрасен. И когато видим човек с различна като цвят кожа, би следвало да кажем – о, той е различен от мен и затова е толкова прекрасен.

Децата в училище би трябвало да се учат да виждат красотата в разликите, а не да се правят, че не ги забелязват (това важи и за половете, борбата за равнопоставеност не трябва да води до насилствено заличаване на разликите между тях). Защото всяко насилие над действителността рано или късно се наказва. А уеднаквяването омръзва, каквото и да мислят по въпроса пластичните хирурзи, произвеждащи серийно носа на Анджелина или дупето на Бионсе. Ах, Бионсе.

Спомням си как Рони, Андрония Попова, светла й памет, която преподаваше поп и джаз пеене в Музикалното училище, ми се оплака един ден, че всичките й ученички искали да пеят като Бионсе. Представете си радио, което излъчва Бионсе, Бионсе, и да видим… отново Бионсе. И понеже на всички им писва дори от Бионсе, изведнъж започват да харесват тази толкова смахната Били Айлиш с нейния антисексапил, размъкнати дрехи и поглед на човек, който ей сега ще скочи от Бруклинския мост. И без задника на Бионсе, разбира се. Също така се разбира, че веднага се появиха нейни копия, включително и у нас…

Да харесаш различното у другия е по-дългият и труден процес, отколкото да се правиш, че не го забелязваш. Но това е честният път. Това е пътят, по който върви и Казандзакис. На страница 124 от „Градината с камъните“, издание на „Сиела“ в превод на Валентина Бояджиева и Драгомира Вълчева, четем: „Отвращението, което разделя расите, се стопява. И изведнъж се вижда, че над непреодолимата пропаст може да се прокара мост“.

Цветът на кожата не може да е обвинителен акт, но не трябва и да е индулгенция, което също е тенденция. Отново Казандзакис казва: „…аз не деля човеците на добродетелни и порочни. Нито на силни и слаби, на красиви и грозни, на умни и глупави, а на топли и студени. Всички топли влизат в моя личен рай, а всички студени – в личния ми ад.“

Съгласна съм. Всеки, който убива и унижава, е студен и дано всичките чудати чудовища на Йеронимус Бош играят хоро около него. А останалите: ти си бял, тя е черна, той е жълт, аз, с извинение, съм източноевропейка, което ме прави малко по-тъмна от тъмна Индия, но всички сме там някъде на моста, надявам се, топли, не, горещи като картофки от „Макдоналдс“. Различията са солта на живота и колко жалко би било, ако тя обезсолее.