Бегуни се наричали хората от някаква странна секта, които вярвали, че ако човек се движи постоянно, лошото не може да го настигне. „Бегуни” е книга, възпяваща неврозата на съвременния човек, който има критично много време да се занимава със себе си. Човека, който се надява, че чрез пътя ще се роди отново, този път на правилното място. Онзи, който е доживотно заблуден, че преместването насам-натам ще го спаси от най-злата сила – неудоволствието от собствения живот. Парадоксът е, че когато отиде на "правилното" място, установява, че животът отново му е избягал.

«Бегуни» е сбор от фрагменти. Приличат на риби с различна големина, които плуват в общ пасаж. Някои са с аквариумна големина, рибата, наречена «Много дълъг четвърт час» изглежда така: «В самолета между 8,45 и 9 часа. Според мен продължи час, дори повече». Малко по-голяма е «Отличителната черта на поклонника»: «Един стар познат ми каза, че не обича да пътешества сам. Като види нещо необикновено, ново, фантастично, толкова много му се иска да го сподели с някого, че е нещастен, като няма с кого. Според мен не става за поклонник.»

Но има и почти гиганти, не чак китове, но делфини или акули, с тази големина. Любима ми е «Историята на Филип Ферхайен, записана от неговия студент и довереник Вилем Ван Хорсен». Филип Ферхайен е анатом от 17. век, нарисувал изключителен за времето си анатомичен атлас, «откривател» на ахилесовото сухожилие, първият, който описва фантомната болка. Филип изпитвал силни болки в онази част на левия си крак, която била отрязана след гангрена. Писал писма до липсващия си крак. «Защо ме боли нещо, което не съществува? Защо усещам липсата, чувствам отсъствието? Дали пък не сме обречени да бъдем цялостни и всяко разчленяване, разделяне е само привидно, случва се на повърхността, а дълбоко някъде планът остава неизменен и ненарушен?» И извикал накрая: «Е ли моята болка Бог?»

Е ли Бог това, което ни липсва? Не бива да забравяме, че Токарчук е полякиня, атеистка е, обвиняват я дори в левичарство, но поляците винаги са имали своя история с Бог. Един народ, така дълго лишаван от собствена земя, няма как да не потърси земя на небето.  

Олга Токарчук пише: "...привлича ме всичко развалено, несъвършено, белязано от някакъв недъг или недостатък, разстроено. Интересуват ме най-елементарните форми, грешките в процеса на сътворението, улиците без изход." Опитва се да стигне чрез подаващото се под полата бельо до истинското битие. Книжното й алтер его е омагьосано от заклейменото шоу на пластинатите – химически обработените човешки тела от Гюнтер фон Хагенс, обелени от кожата си, останали по мускули и сухожилия, по кости и кръвоносни съдове (такива изложби гостуваха в София и от тях ми остана споменът за екстирпината кръвоносна система на мозъка, кълбо от червени корали, една от най-красивите гледки, които съм виждала). Човешкото тяло е чудо и това парадоксално се показва от горките пластинати.

«Бегуни» прилича на паноптикум – стая на чудесата, в която крале и обикновени богаташи събирали всякакви интересни неща, екзотични, ненормални, мумифицирани маорски глави или зародиши в стъкленици, по възможност свети реликви като някоя и друга гърда на Света Анна. Една от историите в книгата е за Йозефина Солиман, която се опитва да измоли от австрийския император Франц Първи тялото на покойния си баща, родения в Африка придворен, който след смъртта си е превърнат в натъпкано със слама чучело и изложен именно в такава стая на чудесата.  

„Бегуни” сякаш е създадена за четене от невротици, малките й късове стигат за засищане между две спирки на метрото, за големите може би ще ви трябва Сердика – Бизнес парк. Фрагментарността е единственият начин да бъде описан света от човека, който никога не може да обхване цялото, все едно „рибата да се мъчи да опише водата, в която плува.” Това може да го направи само ихтиологът, специалистът по рибите, създателят им, Той.

В „Бегуни” Токарчук говори за летищата, козметиката за път, дамските превръзки, найлоновите пликчета, кючека, за рецепциите на луксозните хотели, плика за повръщане, за „моменти, трохи, бързо разпадащи се конфигурации”, забавлява се с факти като този, че езикът е най-силният човешки мускул и че повече хора умират от магарешки ритник, отколкото в самолетни катастрофи, прави може би най-красивото описание на смъртта, рисува я, както е рисувал Джаксън Полък, с цяло тяло, с пръски боя, червена боя, която излива върху разстланото на земята платно.

Олга Токарчук е родена през 1962 година, завършва психология, последователка е на Юнг, през 2018 година печели Ман Букър с превода на английски на „Бегуни”. През  октомври тази година спечели Нобелова награда за литература. Сравняват я с Милан Кундера и Дубравка Угрешич, може би заради особеното усещане за външен поглед, за пътуване, заради иронията и дълбочината. В „Бегуни” Токарчук е доста по-космополитна от Угрешич, която въпреки нежелането си да бъде асоциирана с определена държава, остава емоционално свързана с Балканите, именно защото те са мястото, на което не може да прости. Токарчук не бяга отникъде, изглежда, не принадлежи никому, освен на океана, който никога не може да бъде описан от рибите в него.

«Бегуни» е издадена от ICU в прекрасния превод на Силвия Борисова. Наскоро от същото издателство излезе друга книга на Олга Токарчук - „Изгубената душа“, илюстрирана от Йоанна Консехо, лауреат на специалната Bologna Ragazzi Award 2018. Според издателския анонс „Изгубената душа“ е първата книга на Токарчук, предназначена за всички възрасти, включително за деца. Рисунките на Йоанна Консехо създават паралелен разказ за силата на очакването, търпението и паметта.