При предишния ни разговор Роси каза: „Смъртта ме преследва.” Тогава имаше предвид, че е загубила много близки хора. Или поне аз реших, че това има предвид. Всъщност точно по това време смъртта е преследвала самата нея.

Когато се срещаме за пръв път след кошмарните й преживявания около Коледа и Нова година, Роси все още носи черна плетена шапка, под която почти не се подава коса. На слепоочието черепът й едва забележимо е хлътнал. Бледа е и няма много общо с онази госпожица Бътерфлай, с която се запознах през ноември 2007. Без руж, без червило, без никакъв грим. Странното е, че въпреки всичко това усещането ми е: Роси е дошла на себе си. Сега ми изглежда по-здрава, отколкото тогава, когато трескаво пиеше мартини след мартини и правеше скандал след скандал. Питам я: „Какво стана с теб, Роси?“, а тя ми отговаря в типично неин стил: „Ами какво, гравитацията не прощава“. Да, гравитацията не прощава и Роси вече не крачи с високите си токчета в облаците. Тя просто слезе на земята. Ето как се случи това според собствените й думи в първото й интервю след Голямото Изтрезняване.

Декември 2007 г. От известно време тя има главоболие, но винаги си го обяснява с махмурлук и не ходи на лекар. „Понякога ми се случваше, докато гледам телевизия, да губя съзнание от бързата смяна на цветове и образи. Когато идвах на себе си, виждах, че съм стискала ръцете си в юмруци с такава сила, че дланите ми са разкървавени от ноктите. Но пак си го обяснявах с мигрена, грип и махмурлук.“ Вечерта на 28 декември обаче главоболието става нетърпимо и Роси отива във Военно-медицинска академия. Правят й скенер. Казват й, че има хематом в мозъка вследствие на някаква травма. „Наистина преди няколко дни бях паднала, но не знаех, че е толкова сериозно“ - с това изречение Роси приключва темата за падането.

Лекарите във ВМА й съобщават, че ще я оперират веднага, че положението е тежко и спешно и че още сега трябва да й обръснат главата. При тези думи Роси излиза от моментната си паника и казва: „Да ми обръснете главата? Може ли да си помисля до утре?“ „Не е за препоръчване да се чака“, отговаря й лекарят. Роси звъни на сестра си Люси в Кюстендил да идва, и ляга под ножа. Обръсват я. При тази първа операция в черепа й са направени шест дупки с бормашина. Хематомът е премахнат. Само че не било писано Роси да се отърве с една операция.

В новогодишната нощ на 31 декември, в десет вечерта, тя получава невиждани епилептични гърчове, от които й избива пяна на устата. Сестра й изпада в паника, медицинската сестра, която се грижи за нея, изпада в паника и започва да плаче. „Не мога да ти опиша какво означава да не можеш да контролираш нищо – нито тялото си, нито дишането си. Превръщаш се в механизъм, който обаче не познаваш и не владееш. После ми казаха, че последното, което съм извикала, е било: „Искам някой да ми държи ръката”. Ту изпадах в безсъзнание, ту се връщах, спомням си обаче много неща, които лекарят казва, че е абсурд да ги помня. Не бих казала, че душата ми е излязла от тялото и спокойно е наблюдавала какво се случва.

По-скоро наистина виждах всичко, разбирах всичко много ясно, но нищо не можех да направя. Оказва се, че трябва пак да ме оперират, тъй като все още имало подутина на мозъчната кора.“ Втората операция е много тежка. Лекарят, който я наблюдава, казва на сестра й: „Ако Роси се съвземе и може да ходи, да говори и да мисли нормално – значи сме присъствали на чудо. Шансовете са 50:50.” Всъщност при тази операция й махат половината череп и го замразяват при минус 70 градуса, за да се запази. Вместо него „затварят“ главата й със специално вещество, а отгоре поставят марли и превръзки. След два месеца й правят трета операция, при която връщат на мястото му замразеното парче череп. Това е сюрреалистичната и доста жестока история, случила се с Роси през последните няколко месеца.

Сега: Както се вижда и на снимките, Роси вече има 2 мм собствена коса, която е закрила всички белези и дупки. Спи много, тъй като все още взима лекарства, но с всеки изминал ден става все по-добре и по-добре.

„Сънят ми е гадже. По цял ден съм с него и когато сме заедно, ходим, където си искаме. Сънувам, а като се събудя и не ми харесва моментът, до който съм стигнала в съня, продължавам да сънувам. Докато стигна до хепи енд. Не признавам друг край” - казва ми Роси с едно особено, много характерно за нея и всъщност истински пленително остроумие.

Питам я защо, според нея, й се е случило всичко това. Знам, че има отговор. „Пиех много, пилеех пари ей така. Имало е дни, в които излизам с 1000 лв. и вечерта нямам нищо – нито пари, нито спомени къде са отишли. Все пак не можеш да изхарчиш 1000 лв. за една вечер. А телефони колко съм изгубила, а колко рокли съм подарила! Сега... Сега живея по друг начин. Не пия, не излизам, гледам сериали. Алкохолът ми помагаше да съм безгрижна. Като пийнех и нещата не ми изглеждаха чак толкова отговорни.

Всъщност обаче те си оставаха отговорни. В мига, в който изтрезнявах и разбирах, че нищо не се е променило от това, че съм се напила за пореден път, първото, което правех, бе пак да вляза в кръга – аз така му казвам. Това наистина беше самоубийствен начин на живот. Знаеш ли какво ми каза един приятел: „Роси, знаеш ли, че веднъж пресече платно с двупосочно движение. Не знам как не те блъсна кола и как не стана катастрофа.” Мисля си, че съм пропуснала много, адски много неща. Защото и един ден, в който не си направил нещо, е пропуснат ден в и без това недългия ни живот. Сега смятам да наваксам.“

Роси продължава да рисува - „някакви сюрреалистични неща от целия този сюрреализъм, който ми се случи. Опитах се да рисувам сестра ми Людмила, но тя ми каза: „Ти все себе си рисуваш”. С нея сега сме много близки. Тя живее у нас, готви, грижи се за мен. В събота и неделя си ходи в Кюстендил и аз в началото съм като отвързана, измислям някакви купони уж, после си казвам - я да погледам телевизия - и накрая не излизам. Оставам си у дома. Много често сънувам Иван – може би защото наближава годишнината от смъртта му. Сънувах много смешен сън. Че жената на Иван, с която никога не сме се запознавали, ми казва: „Добре, съгласна съм ти да вземеш двата милиона.“ Разказвам съня на сестра ми, а тя вика: „Ама два милиона евро ли?” Роси се смее.

„Не се обвинявам за начина, по който съм живяла. Все пак съм само на 28 години. Най-вече се обвинявам за това, че смъртта на Иван така дълбоко ме засегна и толкова силно ми повлия. И затова, че не успях да се справя.“ „Не сме роботи, Роси, та да не ни влияят загубите на хора. Не се обвинявай”, казвам й и си мисля, че може пък и всичко това, което се случи с нея, да е дело на „силата, която желае зло, а все добро твори“. Гравитацията наистина не прощава. И слава Богу!