Модата можеш да я видиш навсякъде и да я изкопираш. Докато домът е лично пространство. В него оживяват възпитанието и спомените от детството. Щастие е да се прибираш с удоволствие у дома, да обичаш да си стоиш вкъщи и да възпитаваш в тази среда децата си

Майка ми и родителите й са постаментът във възпитанието ми да ценя красивия порцелан, белите покривки, сребърните прибори, мебелите с история. Имахме един стар гардероб с изключителна шарка на фурнира. И играехме с дядо ми на играта „Какво виждаш там?“.

Той казваше, че вижда в шарката на фурнира мечка, покатерена на дърво, и аз трябваше да я открия. Ако видя „картината“, получавам лукче, ако ли не – аз давам бонбон. После беше негов ред да търси вещица върху метла. Това развива фантазията и е нещо, което няма как да изгубиш.

През живота си съм сменила 10 жилища и винаги се стремя да правя място, на което семейството да се чувства добре. В този апартамент сме от три години, след завръщането ни от Виена. Оттам пренесох много неща. Спомням си как седях сама сред пространството и със затворени очи си представях къде какво ще сложа. Започнах от канапетата, те бяха в австрийския ни дом легла за спане. Тук трябваше да са дивани за сядане.

Предекорирах ги с нови възглавници – от H&M Home и от IKEA. Масата в трапезарията беше дълга 3,50 метра, трябваше да я скъся с 1,20 м. Настаних тежките мебели и след това пердетата и полилеите, които преобразувах – сложих им червени „шапчици“.

Работила съм 30 години като фоторепортер – в началото във вестниците „Вечерни новини“ и „Пулс“, после в БНТ, където имах свое предаване – „Семеен албум“. След това заминахме за Виена, откъдето пишех и снимах в продължение на 16 години. Затова с удоволствие правя композициите в дома. Всичко ми е в главата, не ползвам рулетка.

Тук е „сбирщоляк“ – в хола има масичка от XVIII век, стари куфари, канапе на IKEA, реплики на старинни масички, претапицирани фотьойли с американски дизайн отпреди 100 години. В трапезарията френска маса и столове се съчетават със стар китайски шкаф, в кабинета старото виенско бюро е в компанията на български стол от 30-те години на миналия век. Някои са наследени, други съм купувала от пазари за стари мебели. Сложно е да съчетаваш, ако мебелите и предметите не са подредени под съответния ъгъл или не са композиционно оформени като в кадър.

С удоволствие направих „орнитоложката тема“ в дома с декоративни възглавници, пано с нарисуван щраус, купено от битака, и препарирани птици.

В Австрия се научих да харесвам неща, към които не съм имала отношение. Бяхме поканени на годишнина на богат и влиятелен човек, който празнуваше в огромни халета – изложбени зали на препарирани животни. Когато влязохме със съпруга ми, направо „се препарирахме“. А хората около нас, облечени в смокинги и вечерни рокли, се разхождаха, разглеждаха и приемаха всичко с респект. Сервитьори с бели папийонки също бяха част от картината, която преобърна представите ми.

Запазих влечение и към порцелановите фигури, които в миналото у нас се смятаха за кич. В Австрия имат култ към тях – в дворците, както и в домовете на наши приятели има цели колекции. Правих у дома маса с порцеланови фигури в комбинация с лего фигури. Много е тънко, всичко се движи на границата. Посрещала съм гости и на маса с декорация от порцелан и павета със свещи отгоре. Всяка вечеря е различна. Аз се чувствам добре с музиката, свещите, с добрата храна, а подредбата на масата е първото и особено важно сетивно възприятие.

Фотографията ми помага за композицията. Но не снимам. Като човек от фейсбук, преживявам кошмар от всичко, което хората показват. За мен по-важното е да доставя удоволствие на себе си и на всички, които присъстват на масата. Емоцията е интимна. Съпругът ми харесва това, което правя, и му се наслаждава заедно с мен. Така създаваме дома заедно.

Съвет

Ако млад човек наследи апартамент с обзавеждане от родителите или прародителите си и иска да си направи нещо свое, моят съвет е да съхрани някъде старите неща. Човек с годините променя мнението и виждането си. Нека да се пазят спомените.

Столове, фотьойли и маси могат да се претапицират, ремонтират, пребоядисат и да станат фантастични. За да „излъжеш“ времето, можеш да правиш миксове. Аз например не се притеснявам да комбинирам старинни гарафи върху пластмасова табла, върху куфар, който е прекалено стар, за да е сам. Композицията, допълнена с модерните пластмасови кубове на Kartell, изцяло променя визията. Това за мен е игра.

Bon Marche

Моята страст е красивите предмети да се движат не само във времето, но и в пространството. Така спонтанно се роди идеята Bon Marche (Бон марше) и заедно с две млади жени – Силвия Заимова и Еми Витанова, правим pop-up store два или три пъти в годината. Местата и датите се обявяват във фейсбук.

У нас много трудно се намират хубави вещи и човек би искал да разменя, да продава, да купува нови. Има огромен интерес, хората идват с нагласата, че нещо се предлага в този ден и после ще изчезне. Не е нито антиквариат, нито специална изложба, а временен магазин за добри идеи и място за социални контакти.

Културата на бюфета

За съжаление, в българските домове бюфетът изчезна като мебел. А там можеш да подредиш наследени или купени красиви неща, които да са на показ. Освен това бюфетът е много удобен при сервиране. В трапезарията е френски модел със старинен механизъм на отваряне.

Харесвам го много – той е прибран, висок и побира много неща. Кухненският е австрийски и също е едновременно красив и функционален. В България има страхотни бюфети от 30-те години на миналия век. Хората ги изхвърлят, защото престанаха да показват красивите си притежания.

Находката

Редовно посещавах изложението на млади дизайнери в Музея за приложно изкуство във Виена. Там открих неизвестна за онова време млада авторка Lucy D., която купува стари порцеланови чинии от пазарите и битаците, и им поставя оригинален платинен кант – неин принос за осъвременяване на стария порцелан. Тези чинии могат да присъстват във всеки модерен дом. Преди 13 години нещата й бяха евтини, а сега са много скъпи и се продават в специални магазини.