Наричат Бруна Балиони „примадоната на италианското белканто“. Учила е счетоводство, за да работи после във фирмата на баща си, а заедно с това и пеене. Явява се на конкурс в Римската опера, където маестро от журито й казва: „По-тихо, по-тихо, този глас е като река, той прелива.“ Гласът ѝ завладява световните сцени. Пяла е с Павароти, Доминго, Карерас… Оперната легенда бе у нас по покана на Христина Ангелакова. От 10 до 17 август г-жа Балиони проведе майсторски клас с млади таланти в рамките на музикалния фестивал „Моцартови празници Правец – 2014“.

Какво ви дава музиката?

Изключително много. С музиката успявам да преодолея тежки моменти. Един такъв е смъртта на съпруга ми, който почина при катастрофа. Това беше огромна трагедия за мен и дъщеря ми. Тя ми съобщи новината за баща си по телефона, докато бях в Палермо да пея. Беше като гръм от ясно небе. След 10 дни имах голям ангажимент в „Аида“, стегнах се, успях да преодолея болката и да продължа.

Смятате ли, че успелите жени винаги оставят нещо важно на заден план? И дали това е лошо?

Лошо е! Човек трябва да се стреми да довършва важните неща, иначе ще живее с угризения, в меланхолия. Дъщеря ми винаги е била важна част от живота ми. Тя е адвокат, доктор по международно право. Изненадващо един ден ми каза, че това я ограничавало и нямала време за музиката.

Питах я какво искаш да правиш, ти си учила малко пеене, но ще имаш ли кураж да се изправиш пред публика. Тя реши да има агенция за млади артисти, която е много успешна днес.

Изглеждате прекрасно. Как се грижите за себе си?

Благодаря! За съжаление годините минават и човек трябва да се приеме такъв, какъвто е. Напуснах сцената още докато бях във върхова форма, защото исках да превърна музиката в свое преживяване. Бях уморена от споделянето с публика. Искаше ми се и да поживея малко – да отида на кино, да мога да излизам и когато вали сняг, да преживея неща, които не бях си позволявала през годините на кариерата си. Последното нещо, което исках, беше да преподавам. Но... не мога да откажа това на млади талантливи хора.

Имате ли любимо кътче за уединение?

Не. Живея в бащината си къща на хълма Фраскати край Рим, където съм родена, мисля, че ще остана там до края на дните си. Има много прекрасни места на Земята, но няма друго, на което да се чувствам по-добре. Като погледна през прозореца и видя всички светлини на Рим, който е толкова красив, все едно виждам картичка.

Какво правите в свободните си дни?

Ставам рано, цял живот. Когато отсъствах от вкъщи, трябваше да се събуждам по работа, когато бях вкъщи, трябваше да ставам с дъщеря ми, за да я изпратя на училище или на танци. Обичам много да ходя пеша и дори мога да стигна пеша до центъра на Рим, това са много километри. След като стана, отивам да си взема кафе и към 10 часа идват моите ученици или роднини. По-късно излизам с приятели, ходя на вечеря, на театър.

Преди всичко с гласовете, които чух тук. Бях поласкана от това, че моята колежка Христина Ангелакова ме покани да участвам. За първи път съм идвала у вас за конкурс на името на Елена Николай, голямото българско мецосопрано, която много уважавам и ценя.

Каква е тайната на великолепния глас?

Гласът е дар от Бога, но трябва и да се учи... цял живот. Освен глас трябва да имаш ум. Без воля и без да знаеш какво искаш да направиш, само защото мечтаеш или защото имаш глас, не може да стане. Сигурна съм, че и лекарите и адвокатите учат, но в музиката е необходимо повече. Ако не работиш и учиш, гласът ти ще се загуби.

На каква възраст решихте че пеенето е вашето призвание? Как го разбрахте?

Гласът е нещо, което не можеш да запазиш за себе си. Първо, не исках да пея опера, а да пея като Мина (популярна италианска естрадна певица). Между другото, тя се отказа от кариерата си, когато беше на върха. Всички в семейството на баща ми, както и той самият, имаха хубави гласове. Той беше строител и никога не е мислил да учи пеене, но ме подкрепяше да пея. Майка ми не беше много „за“, но близките й казваха: „Заведи детето при някой маестро да я чуе." Така отидох на прослушване, но се оказа, че моят глас не е за естрада. Не съм мислела, че ще пея в Ла Скала или Метрополитен, но се случи. Явих се на конкурс в Операта в Рим, бях научила някои арии. Като ме чу, един маестро от журито стана и каза: „Най-накрая след толкова много години да чуя истинско мецосопрано. Обаче ти пееш ужасно.“ След като ме допуснаха на втори тур, професорът от журито застана пред мен, докато пея и ми каза: „По-тихо, по-тихо, защото този глас е като река, той просто прелива. - Не знам да пея по друг начин, аз така мога. - Тогава си вървете.“ След това ми написа, че иска да поговорим. Беше бивш диригент в операта, на около 80 години по онова време, даде ми координати на учител, при когото да уча и така започнах.

В преподавателската си дейност сте заобиколени от млади хора. Как се чувствате сред тях?

Много, много добре. Имам особен пример с моята учителка по вокална техника, която почина 6 месеца, преди да навърши 100 години. Винаги ходеше на висок ток, много елегантна, с много ясен разсъдък, бистър ум. Обясняваше ми, че това се дължи на работата й с млади хора. Почина през 1999 г., а много искаше да доживее до 2000 г. Когато работиш с млади, е нужно да бъдеш и малко психолог и да държиш ума си буден.

Благодаря.

За мен беше удоволствие. За мен беше много важно, че дадох интервю за лайфстайл списание, защото жените днес са загубили част от женствеността си и това е лошо.