Системата за доставка на топла храна от дома до офиса съществува в Индия и най-вече в Мумбай от 1890 г. Всеки ден хиляди жени-домакини опаковат старателно метални купи с ориз, зеленчуци и чапати (индийските питки) за съпрузите си – чиновници и ги изпращат по специални куриери, които обикалят с велосипеди клиентите си, а после качват пратките на градските влакове (нещо като трамваи, но не съвсем) и ги доставят на мъжете в офисите. По някакъв начин схемата работи безпогрешно вече почти 125 години и само една на всеки четири милиона кутии отива на грешен адрес. За тази именно кутия се разказва във филма „Кутия за храна”, копродукция на Индия, Германия, Франция и САЩ. Работата е там, че когато една толкова желязна схема се сгромоляса, това никога не е случайно.

Филмът е прекрасен, нежен и излъчва онази особена тъга, която излъчват очите на самите индийци и в която все пак блещука искрица радост и колкото и черна да е тъгата тази искрица никога не угасва. Не очаквайте типично индийски филм. Сюжетът, макар и взет от индийската действителност, е изграден изцяло по правилата на европейската драматургия, а в основата на сценария всъщност лежи добрата, стара американска схема. Вземете която и да е от американски романтични комедии от типа „мъж и жена в града” (например „Когато Хари срещна Сали” и т.н.). На пръв поглед изглежда нещо съвсем, съвсем различно, но като изключим факта, че действието на единия филм се развива в Америка, а на другия в Индия, че в единия участват американски актьори, а в другия – индийски, жанрът е един и същ и моделът е един и същ. Двама души минават през различни перипетии и душевни състояния – всеки от тях е затворен в собствената си „кутия” и е объркан, и се страхува, но и копнее за любов.

Мотото на филма – че понякога грешният влак те отвежда на правилното място – е част от индийската „философия на делника” и също не е нещо, което чувате за първи път.

За мен лично най-интересното нещо във филма бе да наблюдавам хубавата страна на глобализацията. По тази тема съм слушала лекция на кинокритика проф. Вера Найденова, според която най-общо и грубо казано глобализирането на икономиката специално в киното води до нарастване броя на копродукциите и на броя на копродуцентите вътре в самите копродукции – ето в „Кутия за храна” участват четири държави, а има филми и с повече. Така се получава забележително сливане на национални стилове, особено в случаите когато операторът е да кажем тайванец, актьорите – англичани, композиторът – французин, режисьорът – поляк и така нататък. И всеки носи със себе си малко или много своята култура, своя национален стил.

В „Кутия за храна” режисьорът Ритеш Батра (който е и съсценарист, заедно с Рутвик Оза) и актьорите са индийци, макар че Батра е учил кино в Ню Йорк все пак. Операторът и монтажистът обаче са американци.

С една дума – неведоми са пътищата не само на мумбайските кутии за храна, но и на парите за кино. Арабски шейхове финансират Холивуд, а Холивуд връща жеста като снима филми там, нали така беше в последния пълнометражен „Сексът и градът”, а колко още примери има. Чакам с нетърпение копродукция между Китай и Африка например. Може вече и да се е състояла, но да не съм разбрала.

Препоръчвам „Кутия за храна” с цялото си сърце, особено на любителите на добрата романтична комедия. Макар да имате усещането за дежа ву, все пак това усещане е пропито със соковете на Индия - мумбайските улици, лицата, цветовете, ритъма. И затова е различно, ново. Гледал си нещо подобно, да, но сега е обилно подправено с други подправки, каквито не си опитвал. Ето такова е чувството, което ми остави филмът. Ще го гледам още веднъж.