Когато се приготвях за дългия път към Антигуа през ноември миналата година, много мои приятели въздишаха: „Ех, островитянке!“ Но аз заминавах не за острова, а за едноименната стара столица на Гватемала в средата на джунглата. Това е град приказка за мен, малък, с шест авенюта, които се пресичат като в Ню Йорк с южна, западна, северна дъга

Боси и щастливи

Макар и сривана до основи от земетресения, Антигуа е запазила колониалния си чар. Тук хората ходят с ръчно тъкани носии, хранят се само с 3-4 вида храна: царевица, авокадо и боб. Понякога ще видиш кокошки по пътя – странна порода с голи вратове. Местните нямат никакъв добитък, живеят в изключителна нищета, но са най-усмихнатите хора, които при цялата си бедност съумяват да останат добри. Жените носят бебетата във вързопи, закачени на телата им. По-големите щъкат около тях – мръсни, голи, боси, смучат парчета захарна тръстика или диня в пликче и са толкова усмихнати. Играят си с топки, направени от смачкани вестници, правят си кукли от парцали. Няма магазини с играчки, никакъв допир до цивилизацията. Дадох си сметка, че на фона на всичко, което притежават децата ни, рядко съм чувала у нас весела глъчка като на онези бедни деца, които ритаха боси и щастливи топката си от вестници.

Ритрийт в Сан Марко

Селото Сан Марко е в сърцето на джунглата и е до най-дълбокото езеро в света – Атитлан. То се разстила в кратера на угаснал вулкан, а около него има все още действащи вулкани. Отидохме там с моя приятелка на йога ваканция за две седмици. Нейната братовчедка има хостел за йога ритрийти и хора от цял свят се стичат там. Твърди се, че мястото има много силно енергийно поле, защото според маите душите на мъртвите витаят около езерото. И всъщност всички, които вярват в това и се отдават на някакви духовни практики, ходят там, за да се срещнат с духовете. Аз усетих голям страх на това място. Част от стаята ни и банята бяха на открито, животът на джунглата беше просто през една врата разстояние от нас. Непрекъснато се чуваха кресливи звуци – битки на животни, които не виждахме, защото растителността е жестоко гъста.
Самото селце е с две улици. На единия ъгъл французойка гледаше на кристална топка. Аз не отидох, защото не вярвам на такива неща, а и те карат да пиеш какао преди ритуала. Не бях сигурна какво точно слагат в питието, за да се доближиш до спиритуалното. Друга жена беше изградила в двора си пирамиди, правиш кръг около тях и те с енергията си те събират с енергиите на хората. Някои се занимават с рейки. Има около 10 различни спиритуални занимания, организирани от чужденци. Имало дори и българка билколечителка, но не успях да се срещна с нея.

В хостела даваха под наем една тъмна стая, която се оказа много популярна за духовното извисяване на хората. Заета е нонстоп. В нея се престоява от 3 до 10 дни. Докато бяхме там, влезе китаец с намерението да остане вътре 49 дни. В тази стая няма никаква светлина, хората не излизат, вътре си вършат всички нужди в едно пале, пълно с трици. Не трябвало да има тоалетна, за да не изтича енергията. Някой влиза бързо и сменя палето всеки ден, а през една тръбичка се подава храната, предимно смутита или пасирани банани и авокадо. Твърди се, че единствено когато се раждаш и когато умираш, произвеждаш хормон, с който достигаш измерения, които само може би с химични и наркотични вещества би могъл да достигнеш. Четох, че тъмната стая е прилагана и в руската психиатрия през 60-те години за лечение на шизофрения.
Ние влязохме с приятелката ми за по-малко от час, беше страшно, изпотиха ми се ръцете. Не че ме е страх да оставам насаме със себе си, но не съм много опитен в медитацията човек. В тъмната стая си даваш сметка как времето спира, няма такова нещо, измислили сме го ние, хората на цивилизацията.
Аз не мога да пропусна колибритата, които летят покрай мен, езерото със сияйните цветове, авокадото, надвиснало отвсякъде, гроздовете малки и много сладки банани по дърветата. В тъмната стая си казах: „Добре, медитация в мрак и самота, но на мен Господ ми е дал сетива. Защо да се лишавам от тях и от познанията, които ми дават?“

Ритуали и шаманизъм

Вечер, след 18 часа, не можехме да излизаме, четяхме си в стаята книги или ако има обхват, слушахме музика по телефоните си. Там не ми се пееше. През нощта се чуваха звуци от шамански сбирки. Събираха се хора, палеха огньове, изпълняваха ритуали. Ние искахме да присъстваме, но се оказа, че не те допускат, ако не си на тяхната честота и не си на гъби (халюциногенни гъби, много хора там ги употребяват, за да „разширят“ съзнанието си – б.р.). От началото на вечерта до края на нощта гласовете се променяха, мутираха, барабани биеха, хората пееха, танцуваха и издаваха нечленоразделни звуци. В дълбоката нощ гласовете ставаха ниски, провлачени, образно казано, като на духове. Самата енергия около това езеро, легендата за духовете и хората, които идват, за да практикуват духовни преживявания, лично мен ме притесниха, а не извисиха. Страхувах се.

Истинските хипари

Видях ги за първи път на това място. Хипари в истинския смисъл на думата, не добре облечените с лентичка на главата, а мръсни, боси, изпокъсани, с огромни раници на гърбовете, нахапани от комари и със сплъстени коси – европейци и американци. Те не се замисляха за земното и прозаичното. Не се страхуваха от огромните паяци, които бяха навсякъде и за щастие не хапеха, нито от водата, пълна с бактерии. Ние в нашето семейство сме хора на природата – ходим с кемпера на места, където само ветровете се срещат, за да карат кайт съпругът ми Евгени и дъщеря ми Дара. На мен природата във всичките й странности не ми е чужда. Мога навсякъде да спя, но в Сан Марко усещането – физически и психологически – беше за мен като за свят, до който не можеш да се докоснеш. Едно е да го гледаш по National Geographic, а друго е да го преживееш. Просто те побиват тръпки, дори още докато пътуваш към селцето с едно бусче с всичко накачено на покрива или с претоварена лодка между селата около езерото. Всеки маха от брега с червена кърпа да дойдат и да го вземат и лодката товари все повече хора и стока. Някой е с чувал с картофи, друг с кокошките си, трети с кори с яйца. Лодката всеки момент може да потъне, но явно на хората не им прави впечатление.

Храната и хората

Сблъсъкът на света, от който идвах, и другия – на бедността, ме натъжи. Всяка сутрин бабите загъваха в бананови листа царевично брашно, което се превръща в топка като кнедла, и го продаваха в легени, посипвайки го отгоре само с чили. Това беше за закуска, обяд и вечеря. Храната им беше изключително невкусна за мен, а аз съм кулинар. Ние ядяхме сурови неща – банани, авокадо, папая. Намерихме в местния магазин ориз и киноа и ги готвехме с кориандър. Нямахме други подправки – само сол, пипер и малко къри паста, която беше луксът на ястията ни. Нашите приятели йогите ядяха аюрведа храна. От тях научих, че в аюрведа избягват лук, чесън и гъби, защото са много силно енергийни. Те нарушават баланса и не оставаш в енергийното спокойствие, в което трябва да живееш. Една вечер ни сготвиха тай къри с картофи и карфиол в кокосово мляко. Странно, обаче убийствено вкусно. Но най-вкусен ми беше пасираният местен боб, донесох си зърна от него, както и няколко вида люти чушки. Ще пробвам да ги засадя тук и да ги отглеждам.

Завръщане у дома

На връщане маршрутът ни беше Сан Марко–Антигуа–Гватемала Сити и самолетна връзка Мадрид–Мюнхен–София. Не ни предупредиха, че ще има спиране и в Сан Салвадор и програмата напълно се обърка. Пристигнах три часа преди декемврийския ни концерт с Живко Петров, Любо, Мария Илиева и Орлин, което ми струваше много сълзи и нерви. Влизаш от един свят в друг. Първото нещо, което направих, хващайки микрофона за саундчека, беше да изрецитирам „Аз съм българче“ с пълното съзнание, че съм у дома. Толкова ми беше хубаво, а колегите се смяха. Толкова далече бях, толкова чуждо ми беше, макар и любопитно и приключенско, а копнеех да съм близо до детето, до любимите, до моите улици и приказката, която съм си създала, че изпитах изключително чувство на патриотизъм. Може би не е нужно да отидеш някъде, за да разбереш, че много обичаш страната си, но след силен стрес осъзнаваш дълбочината на същинския си произход. А всъщност отидох в Сан Марко на йога ваканция.