Свикнала съм да се обръщам към хората по име. Безличната форма на общуване „ти“ ме напряга и я намирам за изключително... абе безлична. Някак си успявам да запомня имената на хората, с които общувам, дори когато не сме първи приятели и не се срещаме през ден. Ако не ги запомням – питам. Не го правя от куртоазия, а защото обръщането по име придава някакъв характер на общуването. Но напоследък забелязвам, че дори хора, с които съм се срещала доста пъти, кой знае защо не намират за нужно да се обръщат към мен по име и упорито си ме наричат „ти“ дори ако сме работили заедно, ако сме били заедно на парти или сме се движили в обща компания. Едно такова разсеяно, небрежно общуване, между другото някак. Могат да ти разказват за децата си, проблемите си, свекървите си, обаче не им се струва нужно да те назоват по име. Е много е тъпо! Хайде, хора, малко да вдигнем поглед от пъпа си, да погледнем другия в очите, когато говорим с него, а не да гледаме встрани, да му подадем ръка като вложим макар и минимална енергия в ръкостискането и да го назовем по име. Ако не си спомняме и все пак ни се налага да говорим с този човек, да започнем с „извинявай много“ и да го попитаме как точно се казва като му обясним, че не помним имена. Да започнем първо с тези „а“ и „б“ на общуването и чак след това да се взаимопризоваваме да бъдем добри, пък човечни, пък нормални, пък да се изслушваме и прочие. Елементарно е, със сигурност не боли.