В „Американска схема“ има една превъзходна сцена, при която Брадли Купър и Ейми Адамс, и двамата отчаяни от живота си, отиват заедно да танцуват и се пожелават страшно, но така и не прекрачват границата, уж обещавайки си, че ще го направят, когато са сигурни, че са влюбени. Сцената е фантастична!

Американците са царе да се саморазобличават и после да си дават Оскари за това. Правят филми за всичките гадости – расизъм, дискриминация, престъпления, измами, корпоративни заговори и прочие, и прочие - обаче това нищо не променя, от това нищо не произлиза. Корупцията – любимата игра на Америка, която тя играе дори когато се бори срещу корупцията – е темата в този филм. Но не просто баналната, а корупцията въобще – емоционална, морална, политическа. Както и манипулацията с главно М – едно от средствата ни за оцеляване. Няма любов, нито приятелство, нито вярност, а само различни форми на Корупция и Манипулация на човек от човека.

Филмът си „щипва“ оттук-оттам от действителна история, случила се в края на 70-те като деформира доста от фактите. Ървинг Розенфелд (прототипът се е казвал Мел Уайнбърг, а ролята се изпълнява от Крисчън Бейл, който почти през цялото време удивително ми напомняше нашия си Устата, не се смейте) е печен измамник, мошеник по душа, който е принуден от ФБР-агента Ричи Димасо да му сътрудничи в неговия план за разобличаване на големите риби от мафията. В схемата е замесена и любовницата на Ървинг Сидни (Ейми Адамс – прекрасна!). В същото време в къщи го чака отчаяната му съпруга Розалин (Дженифър Лорънс – онемяваш като я гледаш!), която всъщност хич не е отчаяна, ами е някакво странно създание – русо, лудо, троснато, глуповато, интуитивно, мърморещо.

Тоест - големият удар на филма не са нито сюжета, нито собствено кинематографичните му качества, а актьорите. Номинираният за Оскар Крисчън Бейл  е качил поне 10 килограма за тази си роля и разполага с впечатляващ за холивудска звезда корем, но не за това става въпрос. Той просто е брилянтен като обигран мошеник, както и актьорският ансамбъл като цяло. Откакто Робърт Олтман ни напусна не съм виждала някой да ръководи така умело многочислен актьорски ансамбъл (между другото и Де Ниро се появява в малка, но важна роля), както го прави Дейвид О. Ръсел.

Може да се каже, че другият главен герой в „Американска схема“, освен актьорският дрийм тийм, са костюмите, музиката (трябва да чуете този саундтрак!) и като цяло духът на 70-те - „този 10-годишен Хелоуин“, както го нарича стилистът на филма Майкъл Уилкинс. „Имат идеи, живеят нашироко и поемат риск - ето такива хора трябваше да облека“ - казва Уилкинс. При работата си той е миксирал висша мода и винтидж дизайнери и това, което се е получило е карнавална малко смесица от Халстън, Гучи, Даян фон Фюрстенберг, Диор, Ози Кларк и разбира се – Studio 54, диско партитата... Най-зашеметяващата и в същото време непрактична от находките му, според него, е банският костюм от винтидж макраме, който носи в една от сцените Ейми Адамс.

Режисьорът Дейвид О. Ръсел миналата година също бе на Оскаровата писта с филма си „Наръчник на оптимиста“. Харесвам го, защото прави ненатрапчиви, но успешни опити да „кръшне“ на клишето. Сега обаче в съседната лента „бяга“ Мартин Скорсезе (още повече, че филмите им са сходни като тема). Не страдам от идолопоклонничество и определено „Вълкът от Уолстрийт“ не ми е Филмът, никак дори. Смятам обаче, че в неговата извънмерна, арогантна нахъсаност, в преминаването на всички граници (дори тези на зрителското търпение), в неговата преднамерена „неодушевеност“ Скорсезе е втъкал своя коментар и своята позиция. Нещо, което не виждам в „Американска схема“. Затова пък със сигурност вторият е по-забавен, по-премерен, по-чувствен и по-завладяващ. Най-вероятно го очаква светло Оскарово бъдеще.