Когато за първи път отворих вратата на бъдещия си дом, вярна на нетърпението и импулсивния си характер, исках да променя всичко веднага. Постепенно разбрах, че няма да мога да действам така, както бях свикнала. Това място беше друго, а още по-друга бях самата аз. Изправях се пред непозната ситуация и реших, че ще е любопитно да описвам преживяванията си в блог. Кръстих го My House Is a Person. Знаех си, че ми предстои да общувам с личност, с одушевен предмет. Не написах и ред, енергията ми не стигаше за думи, но запазих чувството. Сега така се нарича една от рубриките в новия ми блог ORANOTHERWAY.

Точно тогава разбрах, че най-голямото усилие, което ми предстои, е да се науча да живея просто. Да махам абсолютно ненужни товари и да ги изхвърлям, защото ми тежат. С такава идея с моя партньор създадохме всичко, което се побира между нашите четири стени. Очовечаването на едно пространство е увлекателен процес, който много естествено измерва зрелостта. Усещах, че мястото, което трябва да стане мое, иска точно отпускането, което прилича на отдаване. Иска опитът да ми даде самочувствие, за да изпълня съветите, които щедро съм раздавала на приятели. Гледах списания – хвърлях списания, плаках от безсилие, когато нещо, което изглеждаше съвършено в мислите ми, стоеше абсурдно. И се научих, че домът не е хубав или лош, а твой или чужд. Близък или отдалечен. В обичания дом няма мъртви предмети. Всеки е влязъл с човек или с история. Търсен е и е намерен.

Тогава купуването придоби съвършено друг смисъл. Улицата стана по-интересна от всеки салон. Научих се да се пазаря. Случвало ми се е да ходя дни наред в магазин, за да получа гоблен с птици, изящен като японска рисунка, който не се продава. Научих се съвършено да опаковам стъкло и порцелан, защото се налага да летят поне 15 часа. Опитвам се да осъзная, че вече не живея в 200 квадрата и няма как да имам всяка декоративна възглавница, която искам да е моя. Където и да се намирам, обикалям антиквариати, flea markets, галерии, музейни магазини. Никога не си тръгвам с празни ръце, защото знам какво търся. Трябва голямо търпение, но е сладко, защото е бавно, защото е процес.
Сега вече е време за няколко стола на Eames. И още малко лампи, но не сме ги срещнали. Бих приютила канапе от тъмнолилав плюш.

Точно тогава разбрах, че най-голямото усилие, което ми предстои, е да се науча да живея просто. Да махам абсолютно ненужни товари и да ги изхвърлям, защото ми тежат. С такава идея с моя партньор създадохме всичко, което се побира между нашите четири стени. Очовечаването на едно пространство е увлекателен процес, който много естествено измерва зрелостта. Усещах, че мястото, което трябва да стане мое, иска точно отпускането, което прилича на отдаване. Иска опитът да ми даде самочувствие, за да изпълня съветите, които щедро съм раздавала на приятели. Гледах списания – хвърлях списания, плаках от безсилие, когато нещо, което изглеждаше съвършено в мислите ми, стоеше абсурдно. И се научих, че домът не е хубав или лош, а твой или чужд. Близък или отдалечен. В обичания дом няма мъртви предмети. Всеки е влязъл с човек или с история. Търсен е и е намерен.

Тогава купуването придоби съвършено друг смисъл. Улицата стана по-интересна от всеки салон. Научих се да се пазаря. Случвало ми се е да ходя дни наред в магазин, за да получа гоблен с птици, изящен като японска рисунка, който не се продава. Научих се съвършено да опаковам стъкло и порцелан, защото се налага да летят поне 15 часа. Опитвам се да осъзная, че вече не живея в 200 квадрата и няма как да имам всяка декоративна възглавница, която искам да е моя. Където и да се намирам, обикалям антиквариати, flea markets, галерии, музейни магазини. Никога не си тръгвам с празни ръце, защото знам какво търся. Трябва голямо търпение, но е сладко, защото е бавно, защото е процес.
Сега вече е време за няколко стола на Eames. И още малко лампи, но не сме ги срещнали. Бих приютила канапе от тъмнолилав плюш.