Юни и септември са топ месеците в курортния сезон на остров Керкира, наричан още Корфу.  Това знаем, когато кацаме на летището до едноименната му столица. Жегата ни сграбчва и не ни пуска дори в такситата – черните мерцедеси се движат кой знае защо с изключени климатици и отворени прозорци. Сърцата ни се отпускат във фоайето на петзвездния комплекс ЕВА Палас. И се разтапят в стаите – легла под балдахини, тераси с изглед към заливите, заобикалящи хълма, на който е забоден хотелът. На каскада под него са построени бунгала със самостоятелни малки басейни с джакузи. Ние ще разполагаме с градината, с два огромни басейна с неправилна форма и със собствения плаж на комплекса. И с цялото синьо и чисто Йонийско море, заобикалящо изрязаните като дантела брегове на зеления остров.

Слънцето е още високо, значи ще плуваме.

Водата, лодките, рибите

Плажът е каменист с тясна ивица пясък. По-добре е да се влиза в морето с джапанки. И после то те поема в пресолената си прегръдка и няма насита на ласките му.  До шамандурите, зад шамандурите, и пак, и пак, и после седим на шарените камъни и някакви смешни подобия на вълни ближат краката ни, а край педикюра се събират дребни рибета и безстрашни скариди. В залива джет изписва неразбираеми пенливи послания, а слънцето все още дава надежда за тен...

На Корфу има плажове за всеки вкус – широки пясъчни, каменисти, скалисти с подводни пещери и малки островчета – идеални за гмуркане и подводен риболов, каквито са край Палеокастрица, може би най-красивото градче тук, на около 15 минути път от Керкира. В Палеокастрица няколко дни след пристигането си наемаме лодка с капитан. Теодорос е местно момче, което ни предлага да огледаме всички прелести на шестте заливчета под извисяващата се над всичко и всички византийска крепост Ангелокастро, емблема на Палеокастрица. Лодката бавно се намъква в подводна пещера, в която водата искри в синьо, сякаш осветявана откъм дъното. Топим ръце в нея, за да установим, че и кожата ни променя цвета си на синкав. С много ау и оу оценяваме Синьото око – странна игра на светлина и вода откроява гигантско много синьо петно, като окото на циклоп, ама от красивите.

Митологията се преплита с история на всяка крачка на Корфу – основното население тук води потеклото си от Феакс - син на Посейдон и нимфата Коркира, но истината е, че феакийците са потомци на финикийците. Над тях са властвали в различно време и древните гърци, и римляни, и византийците, и венецианците, и французите, и британците – абе на хубавото всеки се натиска. Изборът им през 1864 г. да се присъединят към Гърция не е изтрил следите от благородници и императори, от авантюристи и пирати, чийто вкаменен кораб (скала естествено) е точно под манастира Зоодоху Пиги над Палеокастрица.

А близо до пещерата, където са делили и крили плячкосаното от брега, нашият капитан Теодорос най-неочаквано възкликва: „Здравей, мамо!“ при вида на две матрони, поклащащи бедра в залив-сълзица. Мама маха, махаме и ние, махат ни и мускулестите момчета от закотвена наблизо елегантна яхта. А после, наситили очите си с гледки от бреговете и от прозрачното дъно на Жълтата подводница, на която Тео ни прехвърля да изследваме дълбините, се сещаме, че и стомасите ни искат своето.

В кръчмата на пристанището уцелваме пресен улов от барбуна и ау и оу продължават да са основните ни изразни средства.

Морските дарове, скордалята и тънките питиета

са част от магията, с която Корфу ни прави свои робини – в прекия смисъл на думата тук любовта минава през стомаха. Октоподи на скара, калмари, всевъзможни тънко приготвени рибни блюда в компанията на много гръцка салата (маслините на Корфу са специален сорт, много вкусни, дават най-добрия зехтин), много узо и бяло вино крепят тялото и духа, подпомагани от много специалния чеснов сос скордаля. Тук традиционен завършек на храненето е напръстник с портокалов ликьор кум куат. Прави се от малки портокалчета с размера на орехчета, лепне от сладост и цитрусов аромат.

В Керкира, в която ако те докарат (пази Боже!) като отвлечен бизнесмен, ще повярваш, че си попаднал в Италия, илюзията се подклажда и от средиземноморското меню по ресторантчетата. И се разтуря единствено от уличните музиканти, които свирят сърцераздирателно сиртаки.

На Корфу тишината никога не е абсолютна – гаранция, че и на най-усамотения бряг още от изгрев започват да се надуват цикадите, сменяни привечер от скалните лястовици, които имат грижа за озвучаването дори през нощта.  

Но каква ти нощ на Корфу – животът започва след 10. Разбираме го по позивните на собствените си организми, които някъде към 3 след обяд са толкова омекнали, че искат да подремнат под климатика и балдахина, а след залез слънце са настървени за велики дела.

Нощта като ден и любовта към героите

Поне през сезона – от май до октомври, когато най-малко се чува гръцка реч, Корфу не спи. Не само по курортите, но и в столицата – делови център все пак, целият местен народ се смесва с туристите по нощите. Дори и да не заседнете в кафене на главната улица в Спианада с гледка към пристанището, дори и да не останете до късно в ресторанта под палмите или чадърите, или да влетите в нощен клуб, пак сте пълноценни участници в нощния кипеж. Като се уморите от скитане, винаги има кой да ви предложи чаша смръзнало се мохито.

И да поседнете, и да погледате, и да попиете – духа имаме предвид – на това толкова бъбриво градче, чиито витрини светят приканващо, а Млечният път над него се смущава от непрестанно излитащите и кацащи самолети. И те ви подсещат да планирате утрешното си кратко пътешествие към някое приказно местенце, където я Одисей е плакал, окаян и уморен от плаване, я Еней е мил раните си, я Александър Македонски е кроил планове да завладее света, я австрийската императрица Сиси е възкресявала в мрамор любовта си към митичния Ахил. Виж, нея я разбираме чисто по женски я – сигурно и в края на 19-и век, както впрочем и сега, е нямало такива мъже като царя на мирмидонците, с чието име и Омир започва „Илиада“:

„Пей за гнева на Ахила, сина Пелеев, богиньо,

Гибелен гняв, що докара страшни беди на ахейци...“