По нищо не личи, че историята на тяхната любов е като страшна приказка, която изглежда така: "Юнакът копнеел за щастие и бързал да го намери. Но когато пред него изскочили белият и черният овен, той се метнал на гърба на черния и попаднал в долната земя. Девет години скитал из Страната на дрогата. Стигнал до дъното на отчаянието, на няколко пъти едва не изгубил живота си. И когато се примирил със смъртта, при него дошъл ангелът на надеждата, който го върнал на горната земя. Ангелът бил жена. Юнакът и ангелът се влюбили и вдигнали сватба."
Сега героите на тази история живеят под наем в панелен столичен квартал. Делян е на 27 г., следва богословие и работи във фирма за ремонт и акордиране на пиана. Цели девет години от живота си той живял в наркотичен сън - и това едва не коствало живота му. Таня (24 г.) е учителка на деца със слухови увреждания. Двамата твърдо вярват, че тяхната приказка ще завърши като всички останали: живели дълго и щастливо.

Делян и Таня разказват специално за читателите на ЕVA как са постигнали своето малко голямо щастие.

Делян

Когато разберат, че някой е наркоман, повечето хора веднага търсят причината в семейството му. Моето семейство е съвсем нормално. Баща ми е музикант, майка ми работеше в пощата, имам сестра, по-малка от мен с 4 години. Аз станах наркоман заради приятелите си. Живея на пъпа на София, точно срещу прословутото заведение "Кравай", едно от първите места, където започна да се продава дрога.

Ние от махалата вечер се събирахме там, както се казва - в гнездото на осите. Много мои приятели опитваха марихуана, после навлезе хероинът. Тогава бях на 16 г., добър ученик, не пушех, спортувах. Но се чувствах голям, мислех, че вече съм мъж, че разбирам нещата и съм наясно с целия свят. Исках да се радвам на живота, да вкуся от всичко, въобще търсех щастието и радостта.

Тръгнахме по ресторанти, по дискотеки, по барове. Най-често се събирахме в едно махленско кафене, там играехме на ротативки, на зарове, на комар. Започнах да се движа с по-големите, които вече крадяха, за да могат да си плащат сметките. Вечер по заведенията хвърляха толкова пари, колкото е заплатата на майка ми за месец.

За да си набавя и аз пари, захванах бизнес, който потръгна. Първо с една сергия за книги, после имах няколко, двама човека ми продаваха. Отначало печелех много - тогава беше модерно да се купуват книги, а и като всички въртях спекула. Например книга, която струва 1.40 лв., продавахме за 15. Но лесно изкараните пари лесно отиват. Вечер ги харчех по заведения. Малко по малко навлизах в този лъскав живот. Парите взеха да не ми стигат, а и бизнесът с книгите замря.

Купувах и продавах злато, монети, марки, но и те почнаха да изчезват. После се захванах с измами. Лъжех при смяна на валута пред "Магурата", беше модерно, какви ли не други чудесии съм правил. Така се изживявах като пълноценен, като гангстер. Всички около мен го правеха и беше на ниво да го правя и аз. А и ми харесваше. Тогава не ми беше ясно, че парите покваряват, ако човек не знае как да ги използва.

Една вечер, бяхме в поредното заведение, едно от момчета донесе хероин. Сложи на масата бялото прахче, раздели го на порции - бяхме 3-4 човека, нави банкнота и всички смъркахме. Стана ми приятно, спокойно, приспа ми се, бях като отнесен, в безтегловно състояние. Изпитах облекчение, забравих за проблемите си. Така ме държа около час. Мислех, че никога не мога да стана зависим, че не е нищо да го направя един път или от време на време.

Само че повторих след 15 дни. После започнах по веднъж на седмица, през ден, накрая всеки ден. На 6-7 месец вече не можех без хероин. Тогава усетих, че съм зависим, но не си го признавах. Човек, за да се измъкне, трябва да си признае, че е слаб, и да търси възможност да излезе от блатото. Аз го направих чак след година, когато вече страдах от наркотичен глад и бях физически зле.

Първо смърках, но понеже хероинът е скъп, а така отива много фира, към 7-8 месец минах на инжекции. Отначало ме беше страх и карах някой от приятелите да ми ги бие - в ръцете, в краката, където намери вена. Майка ми е диабетичка и изпитвах ужас от иглите. От малък вкъщи гледах тенджери, в които се изваряваха спринцовки, и много ме беше страх. После претръпнах.

Нашите разбраха, че съм наркоман чак на втората година. Майка ми се досещаше, но сигурно не е искала да повярва, докато не й каза една от учителките ми. Дотогава бях отслабнал 15 кг. Залинях, станах унил, нямах настроение, нищо не ми се работеше. Мислех само за едно - как да си набавя наркотик. Започнах да си продавам дрехите, бижутата - имах злато по себе си, какво ли още не. Започнах да изнасям неща от къщи. Изобщо страшна картина. После нашите ме пратиха на лечение в Суходол.

Ти не можеш да си представиш как живее един наркоман един месец, камо ли като мен 9 години. В какви ли не болници съм бил, какви ли не методи на лечение съм опитвал. Едва ли не над 100 пъти съм спирал - вкъщи на намаляващи дози или на "студена пуйка", т.е. без нищо. Много пъти влизах във военна болница, в медицинска академия, във всевъзможни клиники, където се лекуват наркомани. Спирах за един месец и понеже нямах сили да се удържа, започвах пак.

Колко пъти нашите ме водиха по провинцията, за да ме откъснат от пласьорите. Бях абсолютно неуправляем и накрая те се видяха в чудо. Стигнаха дотам, че през 1995 г. ме заведоха в Плевен при Вяра Кочовска. Не ми помогна. Защото не вярвах, че мога сам да се справя с проблема си. През 1996 г. влязох в метадоновата програма, 4 г. бях на една от най-високите дози - 21 кубика метадон. През това време обаче вземах и други опиати.

Много пъти бях на границата на смъртта. Веднъж заболях от тежка пневмония с абсцес на белия дроб. Влязох в първа градска и понеже състоянието ми се влошаваше, ме прехвърлиха в медицинска академия. Като ми видяха снимките, лекарите настръхнаха и казали на лекарката, която ме придружаваше, че си отивам. Щеше да умре още едно наркоманче. Сещам се колко много хора около мен измряха в първите години, когато навлизахме в наркоманията. Братя по оръжие, няма ги вече. Та тогава ме сложиха в реанимация. На съседното легло почина момче на моите години. Още виждам как дръпнаха паравана. На другия ден почина 50-годишен човек. Чаках всеки момент да дойде моят ред.

Три пъти съм бил в клинична смърт след свръхдоза. Единия - бях два дни в кома на системи, казали на баща ми, че вероятно няма да се събудя. Не съм виждал онзи тунел, за който говорят, че човек вижда, когато е в кома, тунелът беше в живота ми. И го виждах всеки ден. Сутрин ставах с мисълта откъде да си набавя наркотик, за да се спася от зверската физическа болка на наркотичния глад. Беше ми много тежко и от това, че скапвам родителите си. Топях се пред очите им, майка ми стана половин човек.

През всичките тези години на агония като че ли някаква висша сила ме спасяваше от смъртта. Веднъж на "Славейков" ме бутна трамвай. Попаднах под колелата, от едното имам белег на крака, другото мина на косъм от главата ми. Друг път получих тежък абсцес на ръката от инжекциите, оперираха ме, за малко не я отрязаха. Остана ми две педи белег… Само човек, който го е препатил на свой гръб, може да разбере какво е. И близките му.

До 1998 г. не хранех никаква надежда, че ще се оправя. Бях се примирил, живеех ден за ден, нищо не ме вълнуваше. Тогава се запознах с д-р Николова. Тя е вярваща жена и пожела да ми помогне. Заведе ме в църквата. Беше ми странно, не се чувствах на място. Аз - окаяник от улицата, едва ли не кален боец в махленските схватки, попаднах на място, където царуват съвсем други принципи.

Бях свикнал на лъжи, да не хващам вяра на никого, да живея като вълк единак. Там ме приеха. Усетих топлота, разбиране, дотогава не ми се беше случвало. Хората даваха каквото могат от себе си, за да ми помогнат. Но докато дойде моментът да се замисля дали и аз да не направя някакви усилия за себе си, мина доста време. Трябваше да скъсвам ден след ден с живота, който водех. Да се отказвам от различни неща, най-вече да променям мисленето си. Не мога да кажа какво ставаше с мен, като че ли нещо ме докосваше. Същата онази сила, която дотогава не ми беше позволила да премина границата на живота.

Тогава пушех по 2 кутии цигари на ден, когато не вземах наркотици, пиех алкохол, обичах също да си пия метадона с бира. Първо спрях цигарите, после алкохола. В момента съм пълен въздържател. Имам вътрешно убеждение да го правя. Когато човек тръгне да отказва някаква зависимост, не трябва да се вторачва само в нея, а да открие корена на нещата - какво го влече към тази зависимост, откъде да тръгне, за да се освободи от нея. Защото основният проблем е в начина на живот.

Започнаха да ме интересуват нови неща. Безплодните разговори по заведенията вече не ми бяха интересни. Започнах да изпитвам радост от живота. И когато стана сутрин, не да се юрвам да търся опиат, а да се чувствам свободен. Намерих най-после това щастие, което винаги търсех. Но най-ценното, което открих, е любовта. Чувството, което издига.

Намерих едно прекрасно момиче, което много обичам и на което много държа. До голяма степен Таня ми помогна да се променя. На нея дължа възхода си, свободата си, това, че надраснах миналото.

Когато се запознахме, се удивих колко чист човек е тя. Аз - очернен отвсякъде по житейския си път, тя - като ангел. Отначало беше за мен като майка Тереза, между нас нямаше други чувства. Изпитвах към нея почит, уважение, страхопочитание. Постепенно се привързахме. После се влюбихме и бяхме като омагьосани. Но това стана, когато тя видя промяната в мен и ми повярва. И когато и аз си повярвах.

Силата на жената е нещо страхотно. Пред нея няма заключена врата. Постепенно се изчистих от отровите и се почувствах абсолютно здрав. Тогава отидох да искам ръката на Таня от родителите й. Треперех, бях много притеснен, но и уверен в себе си. Беше минала година, откакто си бях стъпил на краката. Вече имах цел в живота. Сега за мен е най-важно, че съм с любимия човек. Това ме прави щастлив. Мъжът така е роден, че да живее с една жена до себе си. И като си помагат взаимно, да вървят напред.

Много пъти са ме питали дали, след като съм спрял дрогата за година-две, няма да почна отново. Аз съм убеден, че ако продължавам стъпка по стъпка живота, който водя сега, никога няма да се върна назад. Направихме клуб за хора със зависимости - наркомани, алкохолици, пушачи. Там аз разказвам моята история, за да помагам на други, и същевременно да не забравям от какво съм се спасил. Ще цитирам стих от Библията: следователно остават тези трите - вярата, надеждата и любовта. Моята любов е към хората и към един скъп човек до мен. Вярата ми е, че има изход, надеждата - че мога да се справя със злото.

Таня

Когато видях Делян за първи път, не го харесах. Имаше страшен вид - много слаб, без зъби, с изцъклени бледи като стъкло очи със свити като точици зеници от наркотика. Изобщо не беше красив, но пожелах да му помогна. Прииска ми се този човек да може да се радва като мен на младостта си, да осмисли живота си. Започнахме да общуваме повече, исках да усети, че някой мисли за него. Така между нас се роди приятелство. Когато беше с тежката пневмония, всеки ден ходех в болницата. Той беше на път да умре и аз исках да му стопля последните дни. Но пък и много се надявах да оздравее.

След като излезе от болницата, отново се върна към наркотиците. Родителите му го изгониха от къщи, това още повече ме подтикна да се грижа за него. Запознах се с майка му и баща му, започнах да ходя у тях. Когато го прибраха, го посещавах всеки ден. Имаше един период, когато, за да спре да взема лидол, диазепам, други успокояващи хапчета, които го правеха ужасно неадекватен, трябваше да не излиза от къщи поне седмица, за да не си ги купува. Тогава дежурях от сутрин до вечер у тях.

Говорехме, гледахме телевизия. Родителите му не можеха да го спрат да не излезе. Аз осъзнавах женската си сила - като го погледнех в очите и го помолех, той ме слушаше. Е, потопих се малко в престъпния свят. Започнах да общувам с хора като него, опознах по-отблизо живота им. Понякога ходехме по заведения. Докато той пушеше цигари, аз пиех чай и го чаках, за да знам, че няма пак да хукне по пласьори. Но се е случвало понякога, когато е в криза от наркотичен глад, и аз да му купувам лекарства. Човек, който се привърже към зависим, изживява тройно това, което изживява зависимият.

В началото си мислех, че е много тежък случай, но не ми даваше сърце да го оставя, още повече, че майка му и баща му се надяваха само на мен. Това ме стимулираше да продължавам. Моите родители знаеха за Делян, но винаги са ми имали голямо доверие. Казвах им къде сме ходили, защо го правя това, колко искам да му помогна. Обаче се притесняваха, особено майка ми.

Случи се така, че Делян катастрофира, беше със счупена ключица и се наложи аз да го водя по болници. Родителите му нямаха сили, бяха изнемощели, отчаяни, обезверени. После, за да се изолира, получавах неговите дози метадон. Сутрин вземах дозите, носех ги у тях и тичах на работа. Вечер пак се връщах при него. Доста време му бях нещо като болногледачка. Така дойде една Нова година и реших, че трябва да го измъкна от къщи.

Компанията ни реши да отидем на планина и го поканих да дойде. За първи път от 8 години излизаше сред природата - блед, жълт. Играхме на снега, пързаляхме се. Мисля, че тогава той видя, че има и друг начин на забавление освен по дискотеките. Върнах го в София с розови бузи и с приповдигнато настроение.

През пролетта дойде на още две екскурзии. Преди тях беше на лечение в Суходол, защото пак беше изпаднал в дупка и беше вземал разни работи. Ходех да го посещавам и там. През лятото отидохме на още една екскурзия. След нея той спря да пуши. Това стана през 2000 г. Беше започнал да се променя, макар че имаше много пропадания - ако два месеца е добре, един ще е зле и т. н. Вече бяхме станали много близки.

След лятната екскурзия го взехме с приятелите ми на море. Събраха му се 20 дни без цигари, без алкохол, без лекарства и наркотици. Като се върнахме, го приеха да следва богословие. Започна да проявява чувство за отговорност, не закъсняваше, беше много точен студент.

Когато ходех у тях, го намирах различен - седи, чете, учи. Беше си стъпил на краката. Разхубави се, косата му стана гъста и черна, преди беше безцветна и рядка. Тогава започнах да го възприемам като мъж и нещо се появи между нас. Между нас винаги е имало силно душевно привличане. И когато Делян се пооправи, разбрахме, че сме един за друг.

В началото ни беше трудно, защото си мислехме, че всички ще са против - специално моите родители. А и аз не бях много сигурна, че няма пак да се върне към дрогата. Той също се притесняваше дали ще може да започне работа, за да издържа семейство. Защото ни беше ясно, че не става дума за мимолетна връзка, а за дълбоки чувства, които водят до брак.

Имахме доста такива терзания, но ги преодоляхме. Родителите ми го приеха. Никой от роднините ми нямаше лошо чувство към него. Казаха, че е важно, че се е оправил, а за това се иска голяма сила. Това, че преди подкрепях Делян, сега в брака започва да ми се връща. Връзката ни вече не е едностранна. Случва ми се и на мен да изпадам в проблемни ситуации, да се отчайвам и тогава той ми дава сила и опора. Така че нещата са взаимни. Не се изживявам като силната жена, която му е помогнала. И съм сигурна, че двамата заедно ще живеем пълноценен живот.