В живота на Станислава Армутлиева има поне двама важни мъже, освен баща й, разбира се, по чиято линия е наследила знаковата си коса. Единият е мъжът й, когото тя пазеше в тайна, както Северна Корея – ядрената си програма, и за първи път повдига завесата пред него за EVA. Вторият е Майкъл Кунстман (бившият съпруг на Камелия Тодорова), който й отваря вратите за музикалния бизнес. Тогава Станислава е на 19, студентка във ВИТИЗ. Отива на пробни снимки за музикален филм в  Киноцентъра и там се запознава с Кунстман. Филмът не се случва, но тя започва да помага на Майкъл с преводи от и на английски. Когато той решава да направи българско представителство на най-големия музикален мейджър, кани Станислава и двамата създават „Вирджиния Рекърдс“. Освен това точно Майкъл става причина Саня да срещне любовта на живота си.

Признавам, че досега помнех Станислава Армутлиева главно с две неща, освен с публичните й изяви в защита на интелектуалната собственост. С къдравата й коса (много харесвам такива коси, а и съм забелязала, че като бонус къдрокосите жени обикновено са вироглави) и с една драматична телевизионна поява отпреди повече от 10 години. Тогава Саня водеше музикално предаване по Нова – първата частна телевизия в България. Не само пускаше актуални парчета, но и правеше портрети на големите музиканти. Когато Майкъл Хътчинс, вокалистът на INXS, се самоуби, тя му посвети едно наистина емоционално предаване. Запомнила съм, че очите й бяха насълзени. Саня не е съгласна със спомена ми – предаването било на запис и насълзена сцена не е излъчена в ефир. Сигурно е така, но наскоро отново я видях разплакана. Отново по Нова тв, в шоуто Х Фактор, в което тя е жури заедно с Мария Илиева, Любо Киров и Заки.

Малко се изненадах от вас, защото първа от журито се разплакахте – на изпълнението на руснака Петър. Мислех ви за по-корава.

Когато от мнението ти зависи дали мечтата на един човек ще придобие плътност, ти отваряш сетивата си до крайност, да не би да направиш грешка. Близостта ни като жури до сцената създава и чисто физическа реакция на онова, което се случва там – понякога те разтърсва една звукова и емоционална вълна. Когато гледах записа, се учудих защо така безутешно съм се разплакала. Но аз  лесно плача, провокирана от много и различни неща. В работата ми обаче трудно някой би ме разплакал. Така че отчасти не сте далече от истината.

Като емоционален човек ли се определяте? 

Свръх. Имам изострена сетивност.

Какво ви разсмива, какво ви ядосва?

Най-много ме разсмива моят мъж, който има нечовешко чувство за хумор. Жестокостта и невежеството ме натъжават и вбесяват, особено когато ставам свидетел на грозни прояви като това някой да си удари детето, да нагруби беззащитен човек или пък да си хвърли боклука на улицата. Полудявам, когато някой си изхвърли фаса през прозореца на колата. Спирам и питам „защо“.

Избухлива ли сте?

Все по-малко, но от време на време избухвам. Не броя до 10. Преди години още на едно бях бум. Сега съм бум чак на 3-4, ако изобщо се стигне дотам. Децата ми ме научиха на повече търпение. Хората, с които работя – също. Аз съм максималист, винаги гледам да си свърша работата и прехвърлям тези изисквания и върху близките и колегите си. Мързелът ме ядосва много.

Дъщерите ви Маргарита и Алма явно нямат шанс да бъдат мързеливи.

Позволяват си, но аз съм преследвач като майка си. Тя от малка ме е погнала, инжектирала ми е неспокойство в кръвта и непоносимост към половинчатостите. Винаги съм имала усещането, че без да го казва, очаква от мен да съм сред най-добрите, в което и поле да се вихря – училище, ансамбъла за народни танци, театралното студио, музикалната индустрия, няма значение. Обикновено не ми прощава истината. Чак е неприятно честна с мен, но и аз съм така с нея.

Вие същият тип майка ли сте?

„Преследвач“ ли? Да. Имам една позната психоложка, която казва: в определени ситуации трябва да поощриш децата дори да не са справили добре. Аз не мога да прескоча себе си. Ако не видя нещо, което наистина е хубаво, не мога да кажа: браво, колко приятно си се справила. В такива случаи казвам: можеше да го направиш и по-добре, ако беше положила малко повече усилия. Има една книга, която се казва „Тигрицата майка“. Там  е нарисуван този кръг от зависимости: искам децата ми да са щастливи, а важна част от личното щастие е свързано с удовлетворението от това, което правиш. За да си удовлетворен, трябва го правиш добре. За да го правиш добре, трябва да си положил усилия. Ето защо да полагаш усилия е ключово умение в живота. Искам да науча децата си да се научат да учат.Това ще им даде по-голям шанс да са щастливи. Иначе другото голямо училище за тях е безрезервната любов.

Маргарита и Алма са на 13 и 10. Още преди няколко години Маргарита ме попита: не мога да разбера защо, докато всички се занимават с какво ли не, аз все уча. После сама си отговори и то бързо: разбирам, искаш да съм умна и да имам избор.

А вие какво научихте от тях?

Какво ли не. Всеки ден по нещо. Един ден голямата дъщеря ме помоли да  организирам рождения й ден. И въпреки многото си задачки, аз положих извънредни усилия да организирам суперприятно тийнейджърско парти (а това не е много лесно). Оказа се, че тя дори не е раздала поканите на по-голямата част от съучениците си. Вбесих се. Седя мрачна на стълбите на бара и минава Силвия Лулчева, която ми е мила приятелка още от НАТФИЗ. Какво правиш бе, Саньо? Нещо съм объркана, казвам и разказвам как съм си изпълнила задачката на 150%, а дъщеря ми – на около 20–30. И Силвия ми казва: О, Санче, първите деца се появяват, за да са наши учители. Вторите идват, за да научат първите. Появява се една верига от учители, в която всеки е ученик на следващия. Маргарита е моят най-голям учител, защото с нея сме толкова различни. Алма е сладко отмъщение по думите на майка ми.

От тази конкретна ситуация какво научихте?

Да не вземате нещата толкова на сериозно ли? Ами винаги трябва да има въздух в това, което правим.

При толкова много усилия как си почивате?

Със семейството си. Срещам се с приятели, но не много често. Давам си сметка, че съм леко асоциална, не ходя на големи събирания.

Не скачате ли с бънджи или нещо екстремно за разтоварване?

Не. Разтоварвам се с простички неща.

Казвате, че не вярвате във възрастта. Звучи чудесно, но как да стане?

На 42 вземам възрастта отчасти на сериозно, стъпвайки на всичките й предимства. Искам да съм като някои свои приятели и близки, които с годините не губят палавия си дух. Опитвам се да усещам тялото си чрез физическа активност. Ходя на каланетика с най-изумителната инструкторка и с прекрасна група дами, и забележете, от 3 години водя и майка си, а тя е на 69 години. Много й харесва, а и в групата я подкрепят. От време на време ходя и на fat burning йога. Освен това съпругът ми ме мъкне по планините с колелета. Аз често протестирам, защото не издържам на неговото темпо, а той мило ме нарича „охлюв“, „таралеж“ и всичко бавно, за което се сети. В неделя взе малката ни дъщеря на планинско каране на Витоша. Тя много се бори за вниманието на баща си. Влюбена е в него. Карали са 37 километра по тежък и неравен планински терен, с камъни, корени и какво ли още не по пътя. От Драгалевския манастир до Железница и обратно. И това малкото не е казало гък, справила се е така, че чак й е харесало. В синини цялата, но беше супердоволна от себе си, а и баща й не й спести многото похвали. Където и да отидем, обикаляме планините и караме колелета. Покрай мъжа си трудно мога да се отпусна.