Жалко че не съм Булгаков, за да опиша невероятното преживяване в Белоградчишката обсерватория – първата професионална обсерватория в България, между другото. Като дете баща ми ме водеше там на така наречените Поетически обсерватории. През пролетта в двора на Обсерваторията (която се намира в боровата гора близо до крепостта и в непосредствена близост до някои от най-изумителните гледки към морето от скали) поставяха пейки и си спомням как този двор беше озеленен, с много цветя и някак винаги ухаеше на дъжд. Идваха най-големите поети – Джагаров, Павел Матев, Евтим Евтимов и четяха стиховете си и беше наистина превъзходно. Сега гледката е друга.

Обаждам се в обсерваторията, за да попитам как стоят нещата с посетители. Казват ми, че на следващия ден ще има астроном, да сме отидели след 21 часа. Отиваме. Обсерваторията тъне в пълен мрак и кучешки лай. Портата е затворена и няма звънец. Кучето обаче така лае, че няма нужда от звънец, излиза една жена и казва, че тя е астрономът. Отваря ни вратата и заявява, че няма да пали светлините, защото има страхотно нашествие от стършели. За зла беда пълнолунието беше минало и нямаше и небесно светило, което да ни помогне. Астрономката (простете за женския род, но ще си го използвам в случая) ни кани да седнем, тя ще изпуши една цигара и ще ни разкаже това-онова. Разказва ни как това е първата професионална обсерватория в България, как някакво партийно величие (с презрение го каза) я основал и купил голям телескоп. Прекалено голям телескоп за този малък купол, според нея, но ние сме щели да се уверим сами. После започна със заплахите.

Първо ни обясни, че не всеки астроном приема посетители. Един вид, късметлии сме, че сме попаднали на нея. После ни каза, че трябва мнооооого да внимаваме като влезем при телескопа. Там било тясно и на един посетител му паднало някакво гюле върху крака (?!?) и станал проблем. Също така да внимаваме да не се обесим (ей така го каза) на някой кабел и да не паднем по стълбите. Но най-важното е каквото и да се случва с нас – падаме, бесим се, няма значение – в никакъв случай да не се хващаме за телескопа, защото ще го повредим. Усещам я, че негласно ни пита: все още ли искате да влезете? Правя се, че не чувам безмълвния въпрос и влизаме. Едва дишаме, за да не повредим нещо. Качваме се при въпросния телескоп и астрономката (от БАН, варненски кадър, както самата тя ни обясни) заявява, че ще се опита да хване Сатурн. Той обаче вече бил доста ниско, трябвало преди 20 ч. да дойдем (защо тогава ни казаха след 21?). А сега върховете на боровете пречели, тя откога искала да ги подрежат тези борове (!). Започна да върти телескопа („никой професионален астроном не гледа с просто око“ - заяви ни варненският кадър), да търси координатите на Сатурн (клавиатурата й на компютъра, който е при телескопа не работи и тя слиза долу, и някак там търси въпросните координати), намери нещо, въртя, въртя нещастния голям телескоп и накрая окулярът (през който се гледа) се оказа толкова високо, че никой не можеше да го достигне и да погледне през него, а те нямаха достатъчно висока стълба, че да се качим на нея. Ясно, няма да е Сатурн – казва тя. Да пробваме с Венера. Пак се почна – клавиатура, координати, телескоп – всичко за още около 20 минути и накрая пак се оказа, че и Венера е ниско, а окулярът високо. И това не стана. Какво да правим?! Дъщеря ми казва: да видим каквото и да е! - почти отчаяна. Добре – съгласи се астрономката и реши, че ще ни покаже обекта, който тя наблюдава – някаква звезда от съзвездието Змиеносец. Хайде пак се повтаря горната процедура. Накрая това пък съзвездие се оказва тооолкова високо, а окулярът толкова ниско, че трябваше едва ли не да легнем по гръб на пода, за да гледаме въпросното съзвездие. Въобще не преувеличавам.

И го видяхме. Звездички като точици посред черна нощ. „Е, да, не е като снимките в списанията“ - иронично казва госпожата астроном и щастлива, че е успяла да извади някакъв образ все пак, заяви, че нея работа я чака все пак. Тоест – да не се мотаем. Аз пък си мисля, че ни беше пуснала диапозитиви с тези звездички.

И не стига, че я чакахме час и половина да търси координати и да не намира нищо, ами накрая се оказа и че не сме гледали с правилната оптика, понеже намери някакво приспособление на перваза на един от прозорците и каза: а, то май с това трябваше да гледаме!

Излязохме в тъмния двор (заради стършелите, сещате се), тя изпуши една цигара и с безпогрешното си просто око ни показа съзвездието Голямата мечка! А уж астрономите не гледали с просто око.

Тъпото в цялата работа е, че си тръгваш разочарован. Платил си 2-3 лв. билетче и не си получил нормално професионално отношение. Тази обсерватория трябва да реши работи ли с посетители или не – това първо. Второ - суперпрофесионалистите от БАН трябва да се научат да работят и с посетители, да гледат през телескопа с просто око и да знаят кога и къде горе-долу се намират Сатурн или Венера. А не после да ми показват Голямата мечка с пръст. И да си оправят клавиатурата на компютъра. И да сложат някаква лампа против насекоми, а не да си изкълчваш глезените в тъмното. И да не ми разправят как има опасност да се обеся на кабелите и как да пазя телескопа. И най-накрая да не ме питат дали да ми дадат билетче. Естествено, че ще ми дадат. Защото с билетчетата от няколко посетители БАН ще си купи лампа против насекоми.

И най-вече да не разочароват децата ако може.