Танц, да, танц! Намерих себе си, видях, че мога да се движа и дори да се държа по изцяло нов начин, научих това, на което мама беше пропуснала да ме научи... Сори, мамо, да беше ме записала вместо да свиря на пиано и на блокфлейта, да играя балет. Знаех, че обичаш балета, толкова много изрязани картинки на балерини наследих от студентските ти години! За мен обаче не си и помисляла, че ставам за "Лешникотрошачката", нали? То и как да си помислиш, бях си една спъната, точната дума беше „скутуна“. Мотаех крака и се спъвах, изпусках каквото хвана в ръце, капех се с храна... Как да заподозре някой, че под сивия пух на грозното пате се спотайва един бъдещ лебед!
В един момент, като прочетох някъде, че едно момиче трябвало да пита майка си с какъв цветен аромат го асоциира, и попитах моята, тя без да се замисли, каза люляк. Пък аз се свих като от удар, то люлякът цвете ли е, то е храст, дървесно някакво растение. Виж, момина сълза, нарцис, роза, дори проста маргаритка да беше казала мама... Толкова ми се искаше да съм някакво цвете все пак, а то...
И си я подкарах аз като храстче, слаба, висока и заради това прегърбена. Момчетата наоколо все бяха по-ниски от мен, нямах шанс за гадже. Пък и скутуна една такава, едва на 14 се научих да карам колело, докато съседските момичета ми водеха и в това състезание, както и по размерите на сутиена. Към всичко дотук – неотменимото изискване да бъда скромна, да не изпъквам, да не се перча, да не изтъквам плюсовете си, а да оставя хората сами да ги забележат. Възпитание! Боже, каква лоша шега ми изигра това пролетарско внушение по-късно, когато вече имах гадже. Сигурно е имало и по-срамни сцени с мое участие в тоя живот, но тази е останала гравирана с най-малките подробности в съзнанието ми.

Отиваме с него за първи път на хотел в провинцията. Зима, аз съм се натруфила с най-хубавата си пола – шотландско каре. Под полата високи ботуши. А в ботушите – скъсани чорапогащи. Така ме беше учила мама – скъсаните чорапогащи под панталон или в ботушите, здравите си пазиш за обувки. И като се заразсъбличах аз в хотела, се сетих, че не може да е на светло с тези съдрани чорапогащи. Не, нищо секси не намирах в тях, просто си бяха скъсани и ме беше срам, та срам да си ги покажа. По-скоро ме беше срам от това, че новите си лежаха в сака, заровени под тъпата идея, че съм хубав кон, който и под скъсан чул си личал. И под въпросителния поглед на любовта на живота си, пред ръцете му, протегнати към мен, се разхвърлях смотано и набързо се сврях под завивката. Защото и за секса представите ми бяха такива – да ми беше споменал някой в ония невръстни години, че половината от удоволствието е в съблазняването, в изтъкването на прелестите, в играта, в танца, а не в демонстрацията на мускули?
Да, за танца бях започнала. Миналото лято се изчекнахме от смях, когато бате Сашо, един речовит и смешен приятел, разказваше от какво е белегът на поолисялата му глава. От танца на райската птица бе! Гледал човекът някаква образователна програма по Нешънал джиографик или Анимал планет за райските птици. Гледал как мъжкият, за да прилъже женската да клекне, танцува и се върти, перчи се и се подмята до премала, докато тя небрежно се попощва. И решил бате Сашо по същия начин да съблазни жена си, като тя се прибере от командировка. Защото след не зная вече колко години съжителство щом я закачал с цел секс, тя така го поглеждала, че оная работа му се прибирала навътре. За вдъхновение ударил няколко бързи и щом чул превъртането на ключа, отпочнал танца. Добре, ама се подхлъзнал и като се шибнал в някакъв ръб, кръв, кръв, нали знаете от глава как шурти. Отказване обаче нямало, танцът бил в напреднал стадий, жена му се била навила и станала работата. Чак на другия ден отишъл да го шият бате Сашо и му било трудно да обясни какво се било случило. Просто не помнел, само върховният секс в резултат на танца бил оставил следа в клетата му глава.        
С всичко това, дето разказах за бате Сашо, исках да подкрепя идеята, че танцът е прелюдия към върховния оргазъм не само при животните в размножителния период, а и при хората. Ама кой да танцува? Скоро ми се наби в очите едно заключение, направено в резултат на задълбочено научно изследване – когато жените били готови да забременеят, танцували по-страстно, по-красиво и предизвикателно. Новината беше илюстрирана с танцуващи фламенко. Според мен тези испанки, ах, тези испанки! винаги са готови за секс, ако се съди по страстта в движенията им. А ние, работещите момичета трябва да се осмелим. Не само с цел съблазън. Така го направих и аз, случайно, но смело.

Един ден на връщане от работа се реших да вляза в новооткритото танцово студио до входа ми. На вратата му пишеше зумба, еротик флекс, модетика..., а аз бях в поредния подем на ентусиазъм да правя нещо за тялото си. Не знаех какво искам, просто попитах може ли да се пораздвижа, без да се осакатя. Фръцната наглед, претенциозна девойка ме измери с поглед и ми каза да пробвам с еротик флекс, една разработена от самата нея система за раздвижване на точно онези части от женското тяло, които най-често привличат погледа и се нуждаят от оформяне. Не ми препоръчвала модетика, защото била по-силова, но все пак можело да пробвам. Както и балет за начинаещи, дали не ми е малко късничко? Неее, но това ще разбера по-късно.
И ето ме в час по еротик флекс с Милена (така се казва инструкторката, която дори не е професионална танцьорка, а е завършила английска филология!). Пред огромно огледало, сред приглушена светлина и за предпочитане – в еротично одеяние: мрежести чорапогащи, черен топ, някои са дори с ръкавици (!). Музика. Милена се движи като змиорка, ние я следваме коя по-умело, коя по-несръчно. Плавно, грациозно, съблазнително. „Леки ръце!“ „Дълги крака!“, „Вирнато дупе!“ са кратките реплики, подавани от тази луда (в най-добрия смисъл на думата) жена пред огледалото, докато всички зад нея се гънем и извиваме, стараейки се да наподобим изящните й движения.



Мисля си, че част от играта е да повярваш, че ръцете ти са безтегловни, че краката ти започват от сливиците, че дупето ти е като на бразилка... Нали казват, че дори бюстът можел да се уголеми със самовнушение! Така че медитирам върху частите от тялото, които разигравам в танца, потъвам в еротичния ритъм на музиката, изпускам малко от това, което Милена прави.
Втората част от сеанса е на станката - първа позиция, втора позиция, шеста, клек, плийе. „Гадно е, нали? Боли ли ви?“ Боли, но така е само първия и втория път, после се свиква. И не само се свиква, но и се появява една тиха наслада от това, която се отразява в огледалото. Аз имам рамене, изправям ги, повдигам брадичката. Имам талия, коремът ми е плосък. Мога да въртя съблазнително ханша, да кръстосвам предизвикателно крака! Аз съм лека, гъвкава и съблазнителна.
Казват, че една жена остарява, когато загуби гъвкавостта на ставите си. Аз не съм остаряла, щом мога да вдигна крак на станката, мога да докосна пода с длани, наведена към другия крак. Уау! Мускулите на прасците и бедрата ми треперят, походката ми е леко несигурна, когато се отправям към постелката, за да продължа. Ако само съм знаела какво ме чака!
Милена казва дупеници, а то са едни упражнения – от седеж с широко разтворени крака помръдваш „бузите“, ту лявата, ту дясната, ту и двете едновременно. Възхищавам се на Милена как владее седалищните си мускули и как моите помръдват само в мислите ми, концентрирани върху тях. Но... ефектът си проличава още след първия месец.
С всяка следваща сесия еротик флекс Милена ни насърчава да ставаме все по-смели - как къде, в секса, разбира се! „Хайде, момичета, секс!“ И танцуваме като хетери, плъзгайки длани по бедрата си. И загребваме до премала с ханша напред, напред, напред. И повдигаме дупето до невъобразими висоти. Боли, разбира се, боли и остават едни синки по коленете, но това е толкова секси! (Милена го твърди това за синките.) И тази болка е май единствената, която си заслужава да изтърпя, освен болката от раждането. Защото е цената за самочувствието ми, за усещането, че знам и мога, че съм красива и млада. Не се сещам за друго, което да ми го дава това самочувствие – нито скъпата дреха, която си купувам, нито писането на дописки, нито отглеждането на деца...

Впрочем когато трябва да напиша за моето ново увлечение в един специален репортаж за заниманията на столичани след 18.30, трябва да измисля и шеговит слоган в смисъл за кого е подходящо това занимание с фокус върху седалището. Въобще не се замислям, идва от само себе си: „За жени, които не пишат писма на Кобилкина“. Не се налага да ви обяснявам коя е Наталия Кобилкина и на какви въпроси отговаря в нашето списание, нали? Откакто танцувам с Милена, нямам питания към Кобилкина, не че преди това съм имала. Но ако преди е било от невежество, то сега дори съм готова аз да отговарям на въпроси, свързани с това как да дадем и да получим максимално удоволствие от интимността. Ако трябва да обобщя с една-единствена дума, тя е игра, танц. Колкото и невероятно да ми звучи и на самата мен, аз се научих да танцувам във всяко свое действие – дори и когато режа салата, когато пиша този текст, аз играя. Събуди се добрата актриса в мен, дето ме подсеща да внимавам дори за елементарните движения – ходене, сядане и ставане, в които влагам непозната досега изящност и изразителност, завършеност и дори закръгленост на движенията. Освен това забравих едно бабешко „ох“, което съпътстваше дори най-семплите ми физически усилия напоследък. От годините, от нечовешкия начин на живот, свързан с компютъра и дивана пред телевизора, една подла болка в кръста ме побутваше към тъмния дълъг коридор с мъждукащ някъде в дъното му надпис „старост“. И аз си реагирах с „ох“.    
Сега казвам „ох“ само когато по някаква причина не мога да се включа в партито на Милена, било то белиденс или дори класически балет (осмелих се, мамо!). И не мога да повярвам, че аз, дето толкова мразя да се изпотявам, затова и не стъпвам във фитнеса, дори не забелязвам литрите пот, които изтичат, докато се вихря под звуците на дайрето. А Милена ни предизвиква да бъдем одалиски, да се виждаме в огледалото не като адвокатка, бизнесдама, треньорка по волейбол, консултантка в мола, а като жени – изящни, нежни, готови да дават и да получават удоволствие, оу-у-у! Не ни редактира, само ни насърчава да бъдем смели, разкрепостени, истински. Да приемаме живота като партньор в танц, дори и понякога да ни настъпва болезнено по краката. Дори и понякога да падаме, да се изправяме с усмивка и да продължаваме танца. Да оставим на мъжете да се борят с него, да следваме нашата си женска мисия да танцуваме, да танцуваме, да танцуваме.

Последния път Милена ни раздаде домина – играхме го котки, танцувахме бурлеска и между нас казано, ни снимаха с любителска камера. Не зная какво се е получило с филмчето, нито дали някоя от нас ще изхвръкне от работа, ако шефът й го гледа във фейсбук, но беше хубаво, разтоварващо, забавно. Аз поне се усещах в естественото си състояние – танцуваща с всяка своя клетка, темпераментна, любвеобилна, смееща се, жена. Не друга жена, а тази, която съм, но май не съм познавала толкова дълго време.