Пребиха Люба Кулезич, жена, която винаги ми е изглеждала смущаващо умна и удовлетворяващо зла. Явно никое от двете не е спряло мъжът? момчето?, което я е наритало в главата във входа на сграда на бул. „Цар Борис III”. Това е абсолютно отвратително и си признавам, че когато науча нещо подобно, у мен се появява атавистичното желание да кълна. Нещо от сорта „да му изсъхнат ръцете“ или някоя друга по-мъжествена част. Въпреки че що за мъж е това, нищожество е.
И за нещо друго си мисля в такива ситуации. Мисля си за майките. Или за конкретната майка на конкретното нищожество. Не може тя да не знае с какво се занимава синът й. Много ми е интересно и всъщност гнусно, когато журналисти питат майката на някой убиец, изнасилвач, мафиот знаела ли е с какво се занимава синът й, и отговорът е винаги не. И се започва една тирада колко е добро момчето, е, може да е малко буйно, ама то нали момчетата са такива, той не ми е виновен, предизвикали са го. Винаги ми се е искало да кажа: спрете, госпожо, спрете да лъжете. Може да не е лесно, но спрете. Защото майките винаги знаят. Спрете и поемете отговорността, че сте отгледали такова чудовище, такова нищожество. Покайте се, кажете, че съжалявате. И, моля, не раждайте повече такива момчета.
Знам, че сега е модерно всичко да се обяснява с условията на живот, със стечения на обстоятелствата. Но истината е, че в тази работа има наследственост. Психиатрите (благодаря ти, Кайо, за книгата „Лудост“) знаят, че много хора попадат в трудни ситуации, но само у някои от тях се отключва лудост. Или убийствен нагон, или желанието да риташ жени във входовете. На това нищожество, което нападна Люба Кулезич, със сигурност са му платили, защото най-вероятно такава му е работата, но съм също толкова сигурна, че на нормален човек, колкото и да му платят, няма да направи ТОВА. И нека този грях падне и върху майка му, колкото и ретро да звучи.