Преди 2-3 месеца си купих една много специална хранилка за птици, английска, и я окачих на балкона. Напълних я с белен суров слънчоглед и зачаках. Според указанията към хранилката трябваше да минат седмица-две, преди намиращите се в околността дребни птички да я открият. Представях си как на балкона ми ще закацат всякакви сини, червени, жълти и изобщо пъстропери птички, направо колибри си представях, че ще се появят. Красота!
Мина месец. Единствените птици, които прелитаха наоколо, бяха тривиалните гълъби, но те не можеха да кацнат на пръчките на хранилката, тя е направена за по-малки от тях. Към края на втория месец слънчогледът си седеше непокътнат, дори се притесних, че може да е мухлясал – все пак времето е влажно. Изсипах част от него върху празната поставка за саксии, която през зимата така или иначе бездейства. И ето го – той долетя. Един съвсем обикновен гълъб, толкова обикновен, че и досега не съм сигурна, че мога да го разпозная сред събратята му. Изкълва слънчогледа, огледа с едно око балкона за още и отлетя. На другия ден повторихме ритуала. Опитах един ден с филия хляб. Той презрително я избута от поставката. И така – от един месец аз имам гълъб. Ужасно обикновен, нали знаете – някои дори ги наричат въздушни плъхове. Обаче мой. То и в живота е така, чакаш колибри, а то ти се падне гълъб, от средностатистическите. Но той зависи от теб, или поне така си мислиш, и се привързваш. Манипулира те, бута презрително хляба и иска слънчоглед. Ако може, до 9 сутринта да му е сервиран. И когато един ден гълъбът не се появи, сърцето ти изтръпва. Случи се наистина, един ден гълъбът не дойде. И си казах – край, умрял е, изгубих го. И утешението, че наоколо е пълно с идентични скучни гълъби, не проработи. На другия ден обаче хубостникът долетя, все едно нищо не е станало. Откъде да знам, може да е ходил на гости или да е бил служебно възпрепятстван предния ден. Важното е, че се появи. И сега всяка сутрин имам моите 2-3 минути, в които го гледам как кълве зърната и изглежда щастлив. Или поне ужасно наперен след това. И това са моите 2-3 минути, в които се чувствам сигурна, че правя нещо добро за някой друг. Недвусмислено. Защото в живота никога не можеш да си сигурен в това, нали?