Гледах преди две-три седмици предаването „Високи токчета“ и честно казано много се отчаях. Предаването започна с кадри как четирите водещи (готини жени, нищо против тях, концепцията просто е сбъркана) - Людмила Филипова, Ива Дойчинова, Юлияна Дончева и Гери Гочева се разхождат познайте къде – в МОЛ-а, разбира се. Доколкото схванах това беше част от заставката на предаването. И после същинското предаване в студиото започна, както започваше „На кафе“ с Гала преди десет години – включва се камерата в студиото, три от водещите са там (две готвят нещо, а третата – за да е по-женско и забавно сигурно – се лакира). И трите се правят, че не знаят, че вече са в ефир. След няколко минути „непринуден разговор“ влиза Людмила Филипова. Целува се с някоя от своите колежки, ама просто бях сигурна, че ще се целунат и то точно по този начин. И след това сядат на дивана и започват „непринуден“ женски разговор познайте на каква тема – да, килограмите. Темата на първото токшоу (или поне първата тема, защото не догледах предаването) бе „Пречат ли излишните килограми на самочувствието ни?“ И се започна едно споделяне, едно преднамерено женско кокетничене и кикотене... Какво ново можеха да ни кажат на тази ясна до болка тема?! Нищо. Лошото е, че дори не се и опитаха. Най-вече се стараха да бъдат „забавни“, „модерни“ и предаването да е „женско“. Обаче след 15 години „Сексът и градът“ НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА НИ ИЗНЕНАДА С ТАЗИ ФОРМУЛА! Хайде да спрем да я експлоатираме. Четири жени говорят за шопинг, коктейли, килограми и мъже. Това вече не е интересно, как така не се разбра. Беше, но вече не е. Ще кажете – използвай дистанционното. Ще ви отговоря – аз това и направих. Обаче се замислих след това наистина ли всички смятат, че само от тези неща се интересуват жените. И тези продуценти или режисьори не виждат ли, че водещите им може да са красиви, умни, модерни, талантливи (не съм убедена обаче, че талантът им е точно за телевизия де) и така нататък жени, обаче това не е достатъчно. Положени са в амортизирана матрица. Стига с тези банални неща като високи токчета, бунт на червилата и някакви пълни глупости, че станахме за смях. Кажете нещо истинско и ще ви гледаме. Какво стана с нас? Същата вечер прочетох стихотворението на Франсоа Вийон „Балада за някогашните жени“, в което викът е подобен (с тази разлика, че е вик на гений все пак): Къде са жените-музи?! И отговорът му е тъжен – където е ланшният сняг. Не вярвам в това, не ми се иска да е така. Обаче е истина, че вече преиграваме с всичко. Станали сме едни измислени жени, с ужасно големи претенции. И какво предлагаме срещу това? Коя от нас за какво се бори? Извън тъпия лайфстайл и прословутата „добра форма“ имам предвид.