Отидох да гледам „Полет над кукувиче гнездо“ в Народния театър (добра постановка, обаче през цялото време очаквах да видя нещо ново, морфовско, личния поглед на режисьора към великолепната книга на Кен Киси, че дори и към филма на Милош Форман, но подобно нещо нямаше, имаше безропотно следване и на двете). Когато свърши първата част, с оглед на факта, че втората също е над час и половина, се отправих към дамската тоалетна на партера, където вече чакаха 30 (преброих ги, защото имах време да го направя) жени. Опашката беше почти като тази за банани пред Lidl преди няколко месеца. Дълга, но възпитана – на театър сме все пак и дори много да ни се пикае, се държим културно и се усмихваме една на друга. Опашката минава бавно. Знам, че антрактът е 10 минути и от това в ситуацията се влива сериозна доза съспенс. Ето, първият звънец. Остават три минути и десетина жени. Изстрелвам се към тоалетната на втори балкон – там чакат само пет. „Какъв голям театър, а колко малко тоалетни!“ - въздъхвам аз, а жената пред мен казва: „Да, а не можеш да не отидеш в антракта, защото е доста студено в салона.“ Факт, но това със студеното не ни е темата сега. Ето го и вторият звънец. Най-после дойде и моят ред. Трети звънец. Препускам надолу по стълбите, молейки се да не ми остане единият ботуш на някое стъпало и да се превърна в тиква, преди да се добера до мястото си в театралния салон.
Истината е обаче, че закъснях и трябваше да вдигам хората, за да си седна на мястото. И вече се чувствах като тиква. Стоя сред цялата позлата и плюш на Народния театър и вместо през антракта да пия мартини и да размишлявам върху проблеми като лудостта и нормалността, свободата и липсата на такава и така нататък, аз чакам на опашки за тоалетна. Не че там някой ми пречеше да размишлявам, обаче някак си от само себе си ми се натрапваше проблемът с тоалетните, а не този със свободата.