Оцеляхме сами сред леден апокалипсис

Разказва биоложката д-р Румяна Мечева, която вече за пети път пътува до Антарктика

Ваня Шекерова 11 May 2004

Преди известно време в пресата се вдигна шум около петима участници в българската арктическа експедиция, които корабът “Акад. Йоффе” не успя да вземе и останаха сам-сами на остров Ливингстон. Сред тях бе и една жена, биоложката д-р Румяна Мечева, която вече за пети път пътува до Антарктика, за да изследва пингвините по международен научен проект, и за която ЕVA писа. Този път – в най-дългата и най-плодотворна според нея експедиция – тя преживя и премеждие, за което се съгласи да разкаже пред списанието.

румяна мечева и йордан янков

“Заминахме през декември, по план трябваше да се върнем на 13 март в България, тъй като оттогава на Южния полюс започва зимата и не е възможно нито да се работи, нито да се живее. Даже животните мигрират. И така, последните петима души от групата зазимихме базата и стегнахме раници за отплаване с големия туристически кораб “Акад. Йоффе” в уречения ден. Докато стояхме на брега и чакахме да ни вземат, вълните ставаха все по-огромни, никога не бях виждала такива в този залив. Прибоят беше на 200 метра. Корабът пристигна по-рано, спусна две лодки, но нито една от тях не можа да стигне до нас.

Започна едно мъчително търсене на варианти как и къде да се качим. В един момент ни съобщиха, че корабът не можел да ни чака след 10 часа през нощта, тъй като на борда му имало туристи с резервации за самолетни полети. Ние се разделихме на две групи – едната тръгна към резервното пристанище, но положението там се оказа още по-лошо. Барометърът, в който напрегнато се взирахме, непрекъснато показваше покачване на налягането и вещаеше влошаване на времето. Въпреки това до последно не вярвахме, че ще ни зарежат. Но в 10 часа корабът с пълен напред отплава.

Върнахме се в нашата база, където бяхме спрели генераторите, зазимили канализацията, изпразнили бойлерите, обърнали леглата. Запалихме една свещ на масата и запонахме да мислим какво ще правим. Бяхме изхвърлили всичката нетрайна храна, бяха останали само с едни макарони и ориз. Намерихме обаче една забравена в печката тава с пиле с картофи и страшно й се зарадвахме. Както и на едно изостанало парче шунка. Прекарахме нощта, увити в одеяла, и почти не спахме, угрижени какво ще става оттук нататък. Температурите през зимата вътре в базата са минус 24 – минус 32 градуса по Целзий.

На другия ден започнахме да разконсервираме базата, макар да ни беше ясно, че за зимуване в нея и дума не може да става. Свързахме се със София, обяснихме в каква ситуация сме. Доц. Христо Пимпирев ни обеща, че ще направи всичко възможно да се придвижим до по-добрата база на испанците, също вече зазимена, и да дочакаме там евентуално аржентинския кораб “Ушуайя”, последен за сезона в този район.

Разконсервирахме и лодката, с която в случай на нужда щяхме да плаваме към базата на испанците. Помислихме и за вариант да стигнем дотам със ски през ледника, но се отказахме, тъй като в това време беше много рисковано, пък и нашата екипировка не е най-добрата.
С помощта на няколко маркуча и легени си прокарахме вода от потока, изтичащ от ледника. Добре че въпреки лошото време топенето на ледника не спря. Събирахме водата в бидони и с нея се миехме – даже на смях си казвахме: “Ще ида да си ударя едно канче”. Нито за миг не спряхме да се шегуваме.

Спасението ни в тази екстремна ситуация беше сателитният телефон, спонсориран от Булгаргаз, с помощта на който главният енергетик на РВД и шеф на българската антарктическа база Йордан Йорданов поръча да ни изготвят метеорологична прогноза, лоша за съжаление. Тъй като въглехидратите ни идваха в повече, взехме да мислим дали не можем да ловим риба с помощта на някакви жалки приспособления от изкривени пирони и връв. Бяхме го правили, но с въдиците на рибари-професионалисти от останалите членове на експедицията, които вече си бяха в България.

Колегата ми от института по зоология Йордан Янков беше събрал за изследване охлювчета, които в краен случай щяхме да опитаме на салата.

Шегувахме се, че сега е моментът да пробваме и тюленско месо, но не можехме да си представим как бихме убили такова животно. То и да искахме, идеята беше обречена - те бяха си тръгнали поради настъпването на зимата в района.

Докато чакахме нещо да се случи, с наука не сме се занимавали. Програмата беше приключила, пробите бяха опаковани и изпратени. Мъжете се заеха с дребни ремонти по базата, един от тях направи рафтовете, за които много отдавна се говореше, че са нужни. От България доц. Пимпирев уреди разрешение да идем в испанската база, която е по-защитена от нашата, но също не е пригодена за зимуване. В първия удобен момент го направихме с лодката, с един малък генератор за осветление и с макароните. Много сме задължени на испанците, че ни предоставиха всичко необходимо до момента, в който дойде очакваният кораб. Написахме им благодарствено писмо.

Докато бяхме в тяхната база, ходихме до пингвинарията пеша. Ей така, да видим как се подготвят за зимата обектите на нашия научен интерес. Нито за миг не останахме без надежда, че ще се приберем. Българската страна имаше готовност да арендува военен кораб в Аржентина, за да ни прибере. Имаше и един ледоразбивач като последна възможност. Слава Богу, “Ушуайя” успя да пристане въпреки лошото време и да ни прибере на борда. Първото нещо, което ни предложиха от екипажа, беше храна. Но за тяхно най-голямо учудване ние не бяхме гладни.

След като се качихме, се развихри невиждана буря – корабът трещеше, като че ли ще се счупи всеки момент. Там, край ледения континент, наистина не можеш да укротиш природата.

Като стигнахме до Ушуайя, изобщо не се чувствахме изнурени. 10-дневното закъснение не ни се отрази зле. Виж, когато се оказа, че няма кой да ни отвори складовете на пристанището, откъдето трябваше да си вземем материалите за по-нататъшните изследвания, наистина се притеснихме. Ненавременното ни отпътуване не беше ни поставило пред невъзможност да оцелеем, а пред други изпитания от административен характер. Всичко, слава Богу, приключи добре – с една снимка, която нашият консул Енчо Ивчев в Буенос Айрес ни накара да си направим за спомен. С пълната арктическа екипировка в 30-градусова жега. Но трябвало да остане такава снимка в хотела, в който бяхме отседнали преди да отлетим.”

Сега Румяна Мечева обработва взетите проби – пред нея са торбичките с пингвинови пера, от изследването на които се съди за глобалното замърсяване на околната среда. Догодина й предстои нова експедиция на Антарктида – последна по научния проект - и нищо не е в състояние да я откаже от пътуване до там.