Майка ми имаше много нестандартен нос: по-дълъг, отколкото според мен трябваше да бъде, и с добре оформена гърбица. Честно казано, този неин нос направо ме ужасяваше. Всеки ден стоях с часове пред огледалото и с трепет следях дали и аз не придобивам характерния й остър профил. Веднъж уж внимателно и деликатно я попитах кога й е станал такъв носът. Тя, разбира се, се обиди. А аз се почувствах като слон в стъкларски магазин. И досега при спомена за тази случка потъвам в земята от срам.

От друга страна, си казвам, че всъщност съм реагирала съвсем нормално. Може ли да не се плаша от реалната опасност да наследя нос като Айфеловата кула, когато от всички корици на списания ме гледат красавици с нежни и фини профили? Жените мечтаят за коса като на Дженифър Анистън и ...за нос като на Никол Кидман.

От трета страна обаче, светът е пълен с жени, емблеми на женственост, които с изразителните си профили безспорно са извън естетическите стандарти: Мария Калас, Мерил Стрийп, Сара Джесика Паркър, Каролина Куркова, Барбара Стрейзанд, София Копола. Те са актриси, манекенки, певици. Те са успели и имат купища почитатели. Впрочем, не е необходимо да напускам пределите на България: Силвия Кацарова, Гала, Мария Илиева, Белослава, Деси Тенекеджиева...

Как се чувстват жените с дълги носове? Биха ли потърсили помощта на пластичната хирургия? Повод за комплекс ли е агресивно натрапващият се профил, или белег на опасен чар?

ЕВА покани три българки с нестандартни носове и публични професии да споделят своя опит по тази тема.

 

Лиляна Гергишанова

тв водеща: чарът се определя от общото излъчване, а не от отделните черти на лицето

Освен че е водеща на тв предаването по Нова телевизия "J&B Fun" за нощния живот на София и другите по-големи родни градове, тя е още фотомодел, фейсконтрол в елитен столичен клуб и служител в рекламна агенция. По нищо не се отличава от хората под 25 г., които се занимават с много неща, защото от едно не могат да получат достатъчно, и въобще не си пилеят времето. Освен, разбира се, по добре изразения нос, който прекрасно хармонира с издълженото й, фино лице.

"Разбира се, всеки намира нещо в лицето си, което не харесва. Не съм привърженичка на позицията да превръщам всеки недостатък в чар. Затова съм мислила да направя малка пластична корекция на носа си. Обаче ме убедиха, че всичко в лицето ми е като един механизъм. Че между отделните му части има симбиоза, синхрон. Така че сега приемам носа си просто като една от частите на лицето ми, без да казвам, че е специфична. Може понякога да не съм доволна от него, но не се оплаквам. Защото той е елемент от цялостното ми излъчване. А то е много по-важно от правилните черти на лицето.

Плюс това, кои са правилните черти? Кой ги казва, кой ги диктува, кой преценява кое е хубаво и кое не? Всички виждаме как лансират като еталон за красота супер стерилни момичета и ние ги приемаме. Т.е. решаваме, че е красота това, което ни сложат по кориците на списанията и ни пускат по телевизията. Според мен чарът си е чар във всяка епоха и той не се побира в механичен набор от отделни черти. Затова е много важно да комбинараш вътрешното си аз, външността си и това, което правиш, така, че хората да те възприемат и да не се дразнят от определени дефекти в лицето ти.

Комбинацията между цвета на очите, носа, устните, начинът, по който ще говориш, това, което искаш да кажеш, и това, което ще кажеш, начинът, по който ще подадеш ръка и ще се усмихнеш или ще преметнеш коса - това те прави тебе. А не извивката на веждата, гъстотата на миглите и т.н. Ако си попаднал на правилното място и между правилните хора, които те оценяват, те приемат твоята запомняща се физиономия и ти я използваш като плюс. Моето лице ми помогна за доста неща. Аз съм се възприела, каквато съм. С тази моя физиономия, с тези мои черти и не казвам на глас: не ги харесвам.

Напротив. Казвам, че това е моето лице и намирам начин да го поддържам. Защото ако някой намира например носа ми за по-различен, друг пък смята, че той е перфектен за цялата кондиция на лицето ми.

В последно време пазарът се отвори за нови, нестандартни лица. Такива, каквито допреди години наричахме грозни и отблъскващи. В момента ги харесваме и ги наричаме (на мен не ми допада) странни физиономии. Това трябваше да се случи много отдавна в България. Защото у нас, общо-взето, всичко е в стандарти, в норми, прибрано в кашони, през които трудно прониква светлина. Но все пак, макар и бавно - става. Сега доста странни лица красят корици и доста успешно навлизат в каквато и среда да помислиш - манекенки, актриси и т.н.

Пак ще се върна към момента, когато исках да си правя корекция на носа. Тогава се бях запознала с един пластичен хирург. "Какъв нос искаш?", попита ме той. Отговорих: "Като на Кайли Миноуг." И тогава той ми каза много готино нещо: "Виждала ли си по-самотна жена от Кайли Миноуг? (По това време тя живееше сама.) Е, тогава защо ти е нос като нейния? Виж ти къде се движиш и колко много хора има около тебе!" Едно такова нещо те вдига жестоко. Защото наистина е така. Не трябва да слагаме бариери, когато гледаме някое лице. Всяко носи дадена информация. Затова, когато видиш един човек, изчакай какво ще ти каже. Може би ще чуеш повече от това, което ще видиш.

Но по принцип не съм против пластичните операции. Харесва ми да не нарушаваш баланса на лицето си, обаче ако корекцията ще те накара да се чувстваш една идея по-комфортно, защо не. Защото почувстваш ли се добре, цялото ти поведение се променя."

Лилия Стефчева-Кирилова

балерина:

Преди 10 г. покрай съпруга си влиза в рекламния бизнес. Започва като негов асистент, сега е управител на семейната им рекламна фирма Колорекс ADV. "Ако някой тогава ми беше казал, че ще се разделя с балета по собствено желание, щях да го обявя за най-големия луд на света. Защото танцувам от 10-годишна и в продължение на 15 г. това беше единственото нещо, което ме вълнуваше."

Завършила е хореографското училище, 3 г. е танцувала в балет Арабеск, после 5 г. в Амаранд студио - първата частна трупа за съвременен танц у нас, още 2 г.- във френска трупа. "В един миг осъзнах, че трябва да направя своя избор за живота ми от тук нататък. Избрах рекламния бизнес."

Бяла, нежна кожа, големи магнетични очи, чувствени устни и нос, видимо извън общоприетите стандарти за красота. Знае си, че той е най-характерното нещо от нейното лице. Но смята, че наистина е забележителен.

"Когато станах на 13-14 г., започнах да обръщам сериозно внимание в огледалото на това, как изглеждам. Тогава забелязвах, че носът ми расте повече, отколкото трябва. Няма да крия, че се тормозех. Още повече, че понякога имах трудни моменти по този повод - децата са жестоки едни към други. Но не ми измислиха прякор, или поне аз не знаех за такъв. Може би защото в хореографското училище децата от малки се учат на стил, като навлизат в критериите на голямото изкуството.

Научих се как чрез прическата да подчертая някое преимущество на лицето, а друго да прикрия. Прибраната на кок коса, характерна за балерините, ми отиваше. Защото когато лицето е открито, всички черти са ясно изразени. Докато с по-свободна прическа, да речем, с бретон, лицето се ограничава и изпъква една черта, в моя случай - носът.

В училище ни учеха още как да си направим подходящ грим, как да се грижим за облеклото си и т.н. Което възпитава цялостна култура на отношение към самия себе си. Балетът ме научи да внимавам как изглеждам, ако е възможно, по 24 часа в денонощието.

Сега не правя съзнателно нищо, за да балансирам лицето си. Заставам пред огледалото и веднага преценявам кое е добро за него и кое не, без да се придържам към някакви строги правила. Преди година фризьорът Митко Дамов ми направи една супер къса, момчешка прическа и потъмни цвета на косата ми. Не вярвах, че ще ми стои добре, най-вече, разбира се, заради носа ми. Обаче се оказа, че много късата коса оформя интересен профил, като подчертава носа, но не в лоша светлина, откроява очите и ги кара да доминират.

Така че човек понякога трябва да се довери на професионалист. Не защото не се познава достатъчно добре, а защото не може да преодолее собственото си клише, собствената си представа за самия себе си.

В годините, когато от момиче се превръщах в жена, се притеснявах заради носа си дали момчетата ще ме харесват. Опасенията ми не се потвърдиха. Не съм била типичната хубавица, но винаги съм се радвала на мъжкото внимание. Между 18 и 20-годишна възраст започнах да усещам, че е дошъл моментът да намеря себе си, да открия хубавото, но и това, което ме отличава от останалите. Осъзнах, че имам един по-друг чар, интересен на хората.

Това ме караше да се чувствам добре. И смятам, че е моят голям плюс. Защото в изкуството е много важно да бъдеш различен. Тогава те забелязват, вникват в това, което правиш, и се отделяш от колегите си, способни, но с обикновени лица. В новата работа общото ми излъчване също е важно: походката, стилът на обличане и на движение, т.е. именно онова, което се е запазило в мен от танца.

Не съм привърженик на клишетата и не бих променила носа си, за да приличам на някое симпатично момиченце от рамките, които модата, обществото, дори списанията лансират. Още повече, че напоследък в публичното пространство се появява образът на интересната жена. Дори като външен вид. Но също така винаги ми е приятно да гледам истински красиви жени. Такива например като Вивиан Ли. Е, не може всички да бъдем като нея. Няма как.

Понякога съм се замисляла за пластична операция, но бързо съм осъзнавала, че ако го направя, ще премахна индивидуалността си, ще променя изцяло лицето си и това ще се отрази на представата на моите близки и приятели за мен. Всеки има комплекси. Въпросът е до каква степен успяваме да се справим с тях и да намерим своя плюс във всичко хубаво и лошо, което имаме като даденост, дори като съдба. Смятам, че трябва да уважаваме и да харесваме това, което Господ ни е дал. И да се обичаме, каквито сме. Защото тогава човек е най-силен."

Маргарита Карамитева

актриса: никога не съм се сърдила на носа си

 Звездата й изгря в култовия филм "Опасен чар", където партнираше на Тодор Колев. Дъщерята на легендарния Апостол Карамитев - обожаван от поколения българи и смятан за един от най-красивите мъже у нас, ни порази с характерното си, нестандартно лице и, разбира се, с невероятния си нос. Тя живее в абсолютна хармония с него и винаги е готова спокойно да го обсъжда с очарователно чувство за хумор.

"Като конструкция на лицето приличам на един от вуйчовците на баща ми. Само че те всичките са светли, със сини очи и с руси коси. Така че аз съм едно подобрено тъмно копие на тази част от рода ми.

Бях на около 12 г., когато лицето ми се промени и носът ми порасна. Точно тогава смених училището и попаднах сред нови хора. Изживях шок, защото те не ме знаеха отпреди и ме приеха, меко казано, странно. Явно бях много различна от останалите. Започнах да получавам съвети от добронамерена съученичка да си направя пластична операция на носа. Естествено, това предизвика отпор от моя страна. Така и не можех да разбера с какво точно той пречи на някои хора.

По-късно и близки жени ми казваха: "Защо не си направиш пластична операция на носа? Знаеш ли колко проблеми ще си решиш?" Отговарях, че нямам намерение да си режа, кълцам и обработвам носа, за да се хареса на другите. А един ден възрастна съседка от кооперацията ме спря и също адски добронамерено ме посъветва: "Виж какво, да вземеш да си махнеш гърбичката от носа!"

До този момент не знаех, че според някои хора на всичкото отгоре носът ми има и гърбица! Благодарих за добрия съвет и продължих да си свиркам и да си вървя по пътя, нехаейки за това как хората намират моя нос. Защото винаги съм си го харесвала и обичала.

Един път, бях в по-крехка детска възраст, двамата с него имахме тежка преживелица. Висях надолу с главата на пързалка в градинката "Владимир Заимов". И както се люлеех, видях едно момче да се качва по пързалката. Когато стигна горе, то се спря, надвеси се, погледна ме и плю. В този миг си пуснах краката и паднах на носа си, защото не можех да преживея да ме наплюят. Това е най-силният удар, който съм получавала върху носа си.

Беше почти все едно, че съм се сблъскала с влак. Станах, разтрих си носа и си тръгнах. Никой нищо не разбра, а и на него нищо не му стана. Така че според мен аз и носът ми сме един много добър тандем. Той винаги ми е служил вярно, от цяло сърце и душа.

Никога например не ме е карал да се чувствам неудобно и да се притеснявам в компанията на мъже. Винаги жени са били тези, които с добри чувства са ми прадлагали да направя нещо за външността си. Но въпреки че не съм направила, не съм страдала от липса на мъжко внимание. Определено има мъже, които са ме харесвали. И мисля, че това е единственото важно в случая.

Носът ми обаче е бил причина за доста смешни обърквания по повод расата ми. Когато бях малка, смятаха, че приличам на тибетско дете. Защо именно на тибетско, и до днес не знам. Точно преди съвсем да ми се промени лицето, имах гръцки нос и ме мислеха за гъркиня. Един път бяхме на турне с Народния театър в Албена и както си ходехме с колегите из комплекса, се появи група араби.

И мъжете, и жените започнаха да ми махат дружелюбно и да ми приказват. Значи те си ме брояха за тяхна! В италиански филм една актриса толкова приличаше на мен, че все едно видях себе си в огледалото. Затова обикновено италианците ми говорят на италиански. Грузинците ме смятат за арменка, арменците - за грузинка.

Оприличавали са ме и на еврейка. Но пък един наш режисьор, с когото работех навремето, твърдеше, че имам типично българска физиономия. Гордея се със своята хамелеонщина и като космополит се чувствам добре. Така че не бих казала, че някога съм се сърдила на носа си.

Жените искат нос като на Никол Кидман. Кой нос? От преди операцията или след нея? Защото тя, горката, си коригира носа. Да, горката е, след като е била принудена да го направи. Аз обаче си се чувствам добре така. И въобще не се усещам като жена с голям нос. Мисля, че на притежателките на идеални, кукленски лица им е по-трудно, защото от тях се очаква да бъдат някакви. Предполагам, че не им е лесно да се справят с това, което е вътре в тях, и с чудовищните очаквания на околните.

Освен това, когато срещнеш някого с т. нар. идеални форми, просто няма какво да гледаш. Докато аз съм облагодетествана, защото хората знаят, че трябва да се съобразят с мен. Това същество не минава току-така! Я виж какво иска! Аз искам да се веселя и да ми е приятно и гледам така да общувам с хората. Разбира се, когато това е възможно.

Всъщност за мен тормоз бяха раменете ми. На крехка пуберска възраст в компания през лятото на морето чух как едно от момчетата казва на едно от момичетата: "Ах, ма погледни, моля ти се, какви са й раменете!" И ме гледаше с убийствен поглед. Оплаках се на баща ми. "Глупости - възмути се той. -Да му кажеш на този да си оплакне акъла в леген! Виждаш ли Марлене Дитрих? На нея й слагат подплънки, за да изглежда като тебе!" Преди една-две години отидох при ортопед, защото ме болеше рамото. Той ме погледна и каза: "Откъде е този раменен пояс?" "От баща ми" - отговорих. "А не - възмути се той, - баща ти беше елегантен мъж!" Нямаше какво повече да добавя, но и до ден-днешен смятам, че баща ми имаше по-големи рамене от моите.

А с носа си се забавлявам. Не мога да кажа, че ми е някакъв болезнен комплекс. И никога не съм мислила да го оперирам. Нямам намерение да го вмъквам в норми, които някой друг е направил, а не този, който ме е създал. Определено знам, че съм специална, но смятам, че съм хубаво специална."