В миналото са останали дизайнерските рокли и скъпите бижута, както и ръчно изработената копринена тоалетна хартия. Ръката й с идеален маникюр посочва дрехата, с която е облечена - ушита е от плат за 150 песос метъра (малко над 3 долара). Стъпалата й, които са носили митичната колекция от 3000 чифта обувки, сега са с чехли за около 200 песос. „Гардеробът ми далеч не е пълен с обувки”, подчертава Имелда, която изоставя хилядите чифтове, когато семейството й е принудено да замине в изгнание през 1989 г.
"Знам какво говорят хората за нас и за милиардите, които уж сме изнесли от страната. Но ето - минаха 21 години, и къде са всичките тези пари? Със сигурност не тук", казва Имелда, оглеждайки стаята, пълна със спомени за друго време и друго място.
Жилището й се намира на 34-ия етаж на сграда във финансовия център Макати и разкрива умопомрачителна гледка към града, който някога госпожа Маркос е управлявала като губернатор. Мястото няма нищо общо с разкошния дворец Малаканянг с неговите равни като стъкло морави, цветни градини и постройки в испански стил - дом на Имелда в продължение на две десетилетия. В книгата си «Най-големите политически скандали в света» Найджъл Котърн твърди, че подземието било превърнато в гардероб от 500 кв. метра. Наред с обувките (сред обувките имало пластмасови сандали за дискотека с 15 сантиметрова платформа, в която били монтирани лампички на батерии) там се съхранявали 1200 рокли, 35 палта от редки кожи, 1500 чанти, 500 сутиена и стотици аксесоари. Пак според Котърн, веднъж само в рамките на една обиколка по магазините в Рим и Копенхаген Имелда изхарчила близо 5 милиона долара!
Стените на настоящата й дневна са боядисани в бежово и украсени с безброй картини, включително на Пикасо. Компания на домакинята прави бюст на покойния й съпруг Фердинанд, починал през 1989-а на Хаваите. Стъклен шкаф пази отличията за храброст, които Маркос е получил във Втората световна война като лейтенант от пехотата. Пленен от японците, бъдещият президент по чудо оцелял по време на зловещия Поход на смъртта през остров Лусон и накрая успял да избяга.
Мис Манила потегля към звездите
Но истинският късметлийски миг в живота на Фердинанд явно е бил 1954 г., когато той се запознава с току-що избраната “Мис Манила” Имелда Ромуалдес и - само 11 дни по-късно - се жени за нея. Героят от войната и бедното красиво сираче (майка й, шивачка от Тринидад, наскоро е починала) няма как да не спечелят сърцата на филипинците. Маркос успява да превърне тази популярност в завиден политически капитал, който през декември 1966-а му носи и президентския пост. Двамата непрекъснато са сравнявани с Джон Ф. Кенеди и жена му Джаки. “Знаете ли, и двете с Джаки сме родени през 1929-а”, усмихва се Имелда, на чийто живот като първа дама може да завиди всяка звезда от шоубизнеса. Красива, богата и много влиятелна, тя се среща с най-изтъкнатите политици на своето време, танцува с кинозвездите, пее с най-обожаваните музиканти. От жена на поредния второстепенен азиатски диктатор тя се превръща в световна знаменитост, една от 100-те водещи светски личности на ХХ в. според списание “Варайъти” и вдъхновител на три мюзикъла (последният, дело на прочутия английския диджей Фетбой Слим, бе представен през март 2006 г. в Аделаида). Идилията на президентското семейство обаче е била привидна.
Бениньо Акино – невъзможната любов
Някои хроникьори на това време твърдят, че първата любов и първият мъж на Имелда е Бениньо Акино, който после става смъртен враг на съпруга й. Той се жени за друга, принуден от семейството си, но Имелда никога не го забравя. Измяната на Бениньо не я убила, но я белязала завинаги. Когато през 1972-ра Фердиданд Маркос въвел военно положение в страната и я потопил в кръв, поставил под домашен арест Акино, но не посмял да го убие. Цели седем години! След това му позволили да замине за САЩ, където тайно го посетила Имелда. Маркос узнал за срещата и не казал нищо на жена си, но смъртната присъда била произнесена. Бениньо Акино бил застрелян на летището в Манила, когато се опитал да се върне във Филипините.
Десетина години по-късно, в началото на 80-те, когато здравето на Фердинанд рязко се влошило и той взел да изпуска страната от желязната си хватка, съдбата се преобръща за Имелда. Ключовият момент – изборите през 1986 г., когато резултатите бяха толкова близки, че и Маркос, и Корасон Акино (вдовицата на убития опозиционен лидер Бениньо Акино) се обявиха за победители. При тези обстоятелства важното беше зад кого ще застане армията. След известни колебания генералите все пак избраха Акино и президентът бе принуден да се евакуира по спешност. 88 души от антуража му помагаха да изнесе личните си вещи, включително най-любимите от трите хиляди чифта обувки на Имелда, 22 сандъка с прясно изсечени песос и 278 ковчежета с бижута, злато и нотариални актове.
«Спомням си добре този февруарски ден. Американският посланик Стивън Босуърт се обади на Фердинанд и го попита дали сме готови да напуснем двореца. Никой от нас не беше готов», разказва Имелда, която дори не се обърнала назад, тръгвайки от града. «Хората често ме питат дали се чувствам предадена и огорчена – няма такова нещо. Изпитвам само състрадание.»
Колкото до ковчежетата, Имелда избухва в смях: „Взех само двете си дъщери Ирене и Ими, както и мляко и пелени за техните деца. Маркос пък грабна единствено знамето и прокламацията си на президент – беше реалист.”
Американски боен самолет ескортира семейство Маркос до военната база “Хикъм” на Хавай. След едномесечен престой в нея (струвал на американския данъкоплатец 207 000 долара) Фердинанд си намира жилище под наем. Напук на уверенията му, че живее само от подаянията на “стари приятели”, домът на Маркос всъщност е луксозен палат на стойност 3 млн. долара, с дузина слуги, 30 телохранители и две лимузини.
Как се прахосва национално богатство
Прахосничеството на Имелда е легендарно – веднъж пратила самолет до Австралия, който да достави бял пясък за нов курорт. В Манхатън тя купува Краун Билдинг срещу 51 млн. долара и Хералд Сентър (60 млн.). За малко да се сдобие и с Импайър Стейт Билдинг, въпреки огромната за онова време цена от 750 млн., но го отхвърля като „прекалено показен”. На критиките, че е свръхекстравагантна, тя отвръща: „Мое задължение е да бъда пътеводна светлина за бедните.” Благодарение на влиянието си през 1974 г. тя докарва в страната конкурса Мис Вселена (Филипините са първата държава от Третия свят, домакин на проява от такъв мащаб). Напук на католическата църква, Имелда прокарва и програма за намаляване на раждаемостта.
За влиянието й е показателна случка от 1975-а, разиграла се в навечерието на мача за световната титла между Мохамед Али и Джо Фрейзър в Манила. Маркос поканил боксьорите на вечеря. Али изучавал мълчаливо президентската двойка в продължение на две минути, след което потупал Маркос и му казал: “Като гледам каква жена сте си избрал, явно не сте чак толкова глупав.” Сътрудниците на президента останали като гръмнати и дори Фрейзър си глътнал езика. Диктаторът обаче изобщо не се смутил, ухилил се и отвърнал: “Като гледам вашата, и вие не сте по-назад.” Дали Маркос би спечелил сенаторските, а после президенските избори без помощта на жена си, без нейните неуморни агитации, концерти, на които пеела за него, обедите и подкупите? Филипинците неслучайно са я нарекли по този повод Желязната пеперуда.
Президентското семейство винаги се е грижело и за забавлението на гражданите си. Имелда успя да превърне в сапунен сериал дори живота на собствената си дъщеря Ими, която се омъжи против волята на родителите си за Томас Маноток. Бившият спортист вече имаше един брак зад гърба си, който според филипинските закони не подлежи на разтрогване. Затова влюбените се венчаха тайно, а седмица по-късно Маноток бе отвлечен от ресторант в Манила. Чак месеци по-късно липсващият младоженец се намери и разказа мелодраматична история за пленничеството си при комунистически бунтовници в планината Сиера Мадре. Злите езици твърдяха, че покушението било по лична заповед на разярената тъща.
Мисълта за баснословните богатства на бившия диктатор не дава мира на новата власт в Манила. Пред западни медии Корасон Акино обявява, че Маркос й предложил 5 млрд. долара, ако му позволи да се върне на власт. Според нея тази сума не била и половината от всичко, заграбено от предшественика й. Дори американското правосъдие се заинтригува от въпроса и през 1988 г. федералният съд в Ню Йорк призова експрезидента да отговаря по шест обвинения за присвояване на произведения на изкуството, принадлежащи на филипинския народ. Едва набрало скорост обаче, делото бе замразено, защото ответникът се оказа на смъртно легло.
Салвадор Лорел, вицепрезидентът на Акино, си спомня как на 28 август 1989 г. бил събуден от телефона в пет сутринта. Обаждала се Имелда. През сълзи тя го умолявала да издейства на съпруга й разрешение за връщане във Филипините, защото Фердинанд искал да умре у дома. Акино обаче остава непреклонна и на 29 септември най-дълго управлявалият филипински държавник умира в Хонолулу.
Овдовялата Имелда обаче все пак дочаква края на изгнанието си. През есента на 1991 Акино отмени заповедта за изгонването й. Въпреки официалното предупреждение от Манила, че у дома я чака съдебен процес, Имелда не се поколеба да се върне. Постепенно повечето обвинения срещу нея отпаднаха поради липса на доказателства; накрая процесът принудително бе замразен, защото на изборите през 1995 г. вдовицата бе избрана за депутат и получи имунитет. От предполагаемите 10 милиарда долара, присвоени от покойния диктатор, властите успяха да издирят едва 380 милиона в швейцарски банкови сметки.
Нейната съвест е чиста, делата -901
„Срещу нас бяха повдигнати 901 дела. Днес от тях продължават 80. Нито едно не е завършило с присъда. С адвокатите ми събрахме 350 000 документа, за да докажем невинността си. Времето обаче ще отсъди дали Маркос са били крадци, или не. Моята съвест е чиста”, подчертава Имелда, разлиствайки каталог на „Кристис” от 1992-ра, в който на търг се предлагат над 180 платна. Семейството ги е събирало и излагало в националната галерия по изкуствата в Манила. „Всички те, включително и старите майстори Микеланджело, Ботичели и Каналето, бяха продадени за 5 милиона долара. Със сребърната си колекция се разделихме за горе-долу същите пари. А сигурно всеки отделен експонат е струвал толкова. Картините и среброто бяха подарени. Кои тогава са крадците?”, пита някогашната първа дама, която сега събира вехтории и ги превръща в бижута. „И хората ги купуват, защото и отпадъците могат да бъдат красиви.”
На въпроса дали би променила нещо в живота си, Имелда отговаря: «Да, името на страната. Защо трябва да носи името на испански крал, умрял от сифилис?» Самата тя твърди, че няма от какво да се срамува и какво да крие. Минава с гордо вдигната глава в супермаркета, където пазарува – както някога е стъпвала по червения килим по коктейлите в посолствата.
„Всичко, което правя в момента – строителството на приюти за бедните, на болници и пътища или просто опитите ми да направя родината си по-красива, засаждайки дървета – е за народа. Не за медиите”, казва Имелда, която смята да се кандидатира в кметските избори тази година. Две от децата й - Фердинанд-младши и Ими - също се занимават с политика и са съответно губернатор и конгресмен в провинцията Локос Норте.
За филипинците Имелда създава и културен център, а през 2001 г., въпреки претърпяната много рискова операция от мозъчен тумор, открива Музей на обувката в Манила и прави голямо дарение от собствената си колекция. Сред най-скъпите експонати са чифтове от “Ферагамо”, “Шанел”, “Кристиан Диор”, “Живанши” и др. Така тя се опитва да привлече туристи и да възроди обувната промишленост. „Някога имахме обувно производство, за което всички ни завиждаха, а аз бях негово лице. Марикина, където и сега се трудят над 200 000 души, беше един от световните центрове в тази област.”
Маркос не крие манията си към обувките. „Коя жена я няма? Но пък се обличам скромно. Вижте ме – накичена ли съм със злато и диаманти? Не, разбира се. А и да се каже, че обувките са моят фетиш, е смешно”, отсича Имелда, която настоява, че производителите на обувки просто й правели подаръци в знак на благодарност. „Повечето дори не съм обувала. Когато народът се е натъкнал на гардероба ми, е видял именно тези обувки, а не някакви екстравагантни модели на висок ток. За обувките запомнете едно – като хората са. Бързо им минава модата.”
