Или как една българка отглежда две свои деца и още четири като приемен родител.

Венета Дилова е една от многото българки със съпруг, работа и две деца. Тя е счетоводител е във военно поделение, мъжът й е бивш военен, синът й работи в банка, дъщеря й е кадрови войник. Дотук с нейната обикновеност. Защото в стандартния си софийски апартамент Вени отглежда още две деца като приемен родител, грижи се и за други две от дома в Доганово, като прави всичко възможно да вземе и тях при себе си. Питам я защо го прави. Усмихва се, вглъбява се, не знае какво да ми отговори. Ако й липсваха първите 7 години, сигурно щеше да ме отреже, че въпросът ми е безсмислен. Все пак прави опит да ми обясни: “Може би заради очите на децата.”
първата й среща с деца от дом била преди около 20-ина години. Били в Пирдоп, родното й място, дъщеря й се разболяла сериозно и се наложило да влязат в болница. Там имало и деца от дома в Златица на възрастта на нейното. “Мими лазеше, ходеше, говореше, а те бяха като бебета. С часове си играеха с една връзка. Тропах им по стъклото на бокса и това за тях беше голямо внимание. Беше ми странно и жал, че не ги посещава никой. Тогава се замислих, че за тези деца се полагат грижи само в рамките на работното време.”

 След това животът я завъртял. Гледала си сина и дъщерята и учела в икономическия институт. Преживяла операция – женски проблем, и се отказала от следването. Изпаднала в депресия, че не могла да завърши. През 1997 г. синът й я накарал да кандидатства отново. През 2001 г. се дипломирала. Тони бил в 6 клас, Мими – в 4-ти, намерила си работа по специалността, времето й било изпълнено до секунда. Но душата й искала още нещо.

През 2000 г. предаване за приемни семейства по телевизията отново й напомнило за децата от домове. Този път не само съчувствала, а действала. Обадила се във фондация “Стъпка по стъпка”, научила, че в момента одобряват кандидати за приемни родители. Чак тогава съобщила намеренията си на мъжа си. “Идеята беше отработена по принцип, но не беше казал да.” Накарал я да попита децата. Те нямали нищо против у тях да дойдат и други деца. “Едва ли са имали представа какво означава. Аз също нямах.” Вени и мъжът й се записали в курса за обучение. Ходели вечер след работа, били 11 души. Нямало закон, нямало правилник, те станали част от първите обучени приемни родители.

Искам да ми разкаже за всички деца, които е гледала в дома си. “Много са, няма да мога за всички.” Първото – третокласничката Дани, помни с “моите солени кюфтета”. Бащата бил изгонил майката, тя била на квартира, без работа, не вземала дъщеря си през почивните дни. Вени отишла да я вземе от дома с цялото си семейство. “Вълнението ми беше огромно. Дани се притесняваше от мен, аз от нея...” Така започнала тази първа среща. Завършила с пътуване до родителите на Вени, които като разбрали какво прави дъщеря им, се шашнали. После свикнали на всяка Коледа семейството да ги посещава в разширен състав. И да отговарят на въпроси като “Ти мен харесваш ли ме?”, “Като сте баба и дядо на Мими и на Тони и на нас ли сте?” Само жалели дъщеря си, защото виждали, че не е лесно. “На когото му е лесно – отговаряла Вени, - той не взема.”

Гинето и ването
След Дани се появила Гинето от дома в Надежда, също в 3 клас. И нея вземали в събота и в неделя. Вени научила, че Гинето има сестра Иванка, първокласничка в дома в Драгалевци. Майката била починала и бащата ги оставил на грижите на държавата. Вени поискала разрешение от социалните да води Гинето при сестра й. “Играеха, разхождахме се, нацелуваха се и си тръгвахме.” Започнала да посещава и Иванка. Спомня си за училищното й тържество при завършване на първи клас. “Тичах от работа да не закъснея, бях взела цветя за учителката й и нещо за почерпка. Давам на Иванка букета и тя: “Госпожо, това е за вас.” А госпожата учудена, защото знае, че е от дом, я пита кои са тези хора. “Как кои – леля Венета и чичо Николай!” Мислеше, че всички трябва да ни знаят.”

Малко преди началото на следващата учебна година бащата преместил дъщерите си в дома в Доганово, без да каже на Вени. Тя дълго ги търсила, докато ги открие. Причината? Родителят се опитал да я накара... да си плаща, за да гледа дъщерите му.

Сега Гинето и Ването идват през ваканциите при Вени, тя ги посещава през уикендите и непрекъснато си говорят по телефона. Вени искала Гинето след 7 клас да учи в София и да остане при нея. Отишла в Доганово да се срещне с директора, но разговорът не станал, защото вдигнала скандал.

Било неделя. Всичките деца в дома били болни. Имало само една възпитателка, която се опитвала да им сваля температурата с оцет. От високите градуси въшките излезли от косите и лазели по лицата им. “Бях не възмутена, а бясна.” Веднага се обадила в Агенцията за закрила на детето. В понеделник след работа отново отишла в дома. Не искали да я пуснат. Тя се заинатила и влязла - носела препарат срещу въшки, изкупила всичкия от една аптека. От този момент директорът започнал по всякакъв начин да й прави проблеми с посещаването и вземането на Гинето и Ването. Но Вени не се отказва.

През септември празнували рожден ден на Гинето в дома с торта и сандвичи. “Наскоро се прибирам от работа, джиесемът ми звъни и прекъсва. Гинето. Хванала се на бас, че веднага ще й се обадя. И какъвто и проблем да има, ще го разреша.” Последната задача, която сестрите са й поставили, е да вземе автограф от Камелия. “Щом трябва, ще намеря.” Вени успя да вземе при себе си Гинето и Ването за Коледа и Нова година. “Бяхме като в Дядовата ръкавичка, но беше весело.”

Хава
живее постоянно при Вени вече четвърта година. Дошла при нея по спешност. Документите й били готови за осиновяване, но кандидат родителите размислили и се отказали. Социалните искали да поживее с някого, преди да й го кажат. Вени трябвало да смекчи удара. Хава била в 7 клас, предстояло й да кандидатства в гимназия. “Заедно преживяхме подготовката за изпитите, кандидатстването и т.н.” Приели я в националната търговско-банкова гимназия. В края на учебната година трябвало да се реши къде ще прекара лятото. “Събираме се на съвещание Хава, аз, социален работник от фондацията, директорката и социалната към дома. И се започна – от тази до тази дата тук, от тази до тази там... Казах им, че въобще не ми харесва да се сдава детето като вещ. Предложих да я настанят при мен за цялото лято и който от близките й иска, да ми се обади и да дойде да я вземе за малко.” Както винаги, реагирала спонтанно. Съобщила на мъжа си, докато пътували в трамвая. През септември пък решила, че няма смисъл Хава да се връща в дома. Поканила я да остане за постоянно при нея. Момичето се дръпнало. “Може би се уплаши, че ще се привърже, а после ще бъдем поредните хора, които я оставят.” Започнало едно ходене от къщата на Вени, в училище, в дома, отново при Вени. “Беше изморителен преход, но го преодоляхме.” Сега Хава е в 11 клас и мислят за кандидат-студентски изпити.

Марти
живее в семейството от 1 година. Той е пълен сирак от 3-годишен. Бил при баба си, но през септември 2006 тя починала при автомобилна катастрофа. Тъй като наследил жилище, се намерили доброжелатели да го гледат - седмица тук, две там... При Вени пристигнал месец, след като бил минал през куп приятелски кръгове и приемни семейства. “Точно се бяхме настанили в нов апартамент и беше малък ад – ремонт, сваляне на тапети, махане на боя и т.н. Попитах го дали може да боядисва. Да, отговори. Така започна да живее при нас.” Марти бил трудно дете. Глезен, несамостоятелен, свикнал всичко да се върти около него, при това 14-годишен, т.е. във вихъра на пубертета. Опитвал се да се налага, не ходел на училище, пушел марихуана. Вече бил повтарял заради неизвинени отсъствия и продължавал да ги трупа. “Като му се карах, ме плашеше, че ще се оплаче от мен на психоложката в училище. И какво ще стане, попитах.

Ще те погали, ще те потупа, но ще се наложи да се върнеш при мен и до 18 години да живееш с моите изисквания. Ще учиш, ще ходиш на училище. Това искам от теб и това ще правиш.” Върхът на стреса бил, когато й оставил прощално писмо: “Вени, аз съм дотук. Довиждане.” И изчезнал... Намерила го. След това тайно го отвлекли близки на баба му под претекст, че Вени го е прибрала заради жилището. Пак го върнала, този път с помощта на социалните. “Споделях в работата, че съм търсила малкия цяла нощ, и една от колежките ми каза: “Остави го, за какво ти е!” И аз се чудя, рекох, ама ако беше моето дете, щях ли да го оставя? Никога не се бях сблъсквала с такива неща. Не знаех какво да правя и си мислех край, вече не мога, но тогава реших, че ще положа всички усилия и ще видя какво ще стане.” Цяла година се борили яко. Сега Марти е в 7 клас и спазва правилата на Вени – учи и ходи на училище.

Хава е туркиня, Гинето и Иванка са циганки, Марти е българче. “Когато дъщеря ми и Гинето бяха по-малки, веднъж в автобуса една баба ги попита дали са сестрички. А те, седнали една до друга, гушнали се, казват “Да” и се смеят... Тогава разбрах, че хората гледат. Ама какво гледат? Не ме притеснява.” Карам Вени да ми разкаже още нещо за себе си. И тя пак завърта около децата. Доскоро били на квартира, от 1 година са си взели 4-стаен апартамент и го изплащат. “Три спални, кухня и хол, защото сме много хора.” На 44 години е. “Децата се шегуват, че съм на 22 евро – харесва ми как звучи.” Като става дума за пари, я питам стигат ли 200 лв. за издръжка на дете - средно толкова получава на месец от държавата като приемен родител. “Не, разбира се. На Хава например един курс по английски е 600 лв. Ама тя само веднъж е на 16 г., а този курс ще й помогне да вземе по-добра диплома и да има повече шансове, като кандидатства.”

На професионалните приемни семейства, за които гледането на дете от дом е професия, се плащали по някакви стотинки на час. “Смешна сума и изобщо смешно. Шегувам се с децата: започвам от осем и ви гледам до пет. В обедната почивка няма да ме закачате. А ако ме ядосате, ще си взема отпуска.” Викат ли й децата мама? Не, викат й Вени. Ето, ако ги беше осиновила, нямаше да е така. “Винаги ще чакате някой да звънне на вратата. Аз не го чакам. Знам предварително кога ще дойде... Но когато децата вдигнат телефона и ми кажат, че нямат търпение да се приберат вкъщи, ми пълнят душата.”