Гласът звучи малко уморено. Този странен разговор с Чочо Попйорданов проведох неотдавна. Току-що бях заснела филм за него за моето предаване по ТВ 2. В него Чочо ни заведе в подземието на Народния театър, където са стъпвали сигурно не повече от десетина от колегите му. Цялата операция бе извършена малко конспиративно. Незнайно по какви причини криехме през цялото време камерата, тичахме по стълбите надолу, за да не ни види охраната. Сценичен работник-съзаклятник на Чочо, включи осветлението.

И се разкри огромно помещение, доста студено, чиято акустика внася особена мистика в гласовете. Навсякъде бяха струпани декори от стари постановки, потънали в прах. От ъглите висяха паяжини. Усещането е за ъндърграунд, но не артистичен. Тук наистина има нещо зловещо и то не само защото душите на мъртвите драматурзи тръгват със стар асансьор нагоре към сцената.

Целта на Чочо бе да се изкачи по една стръмна стълба, за да отмести тежка желязна шахта и в подземието да проблесне светлина. Колкото и да не е за вярване, от шахтата се излиза направо пред парадния вход на Народния театър, който Чочо прекрачва триумфално преди повече от 10 години. Признах си, че ходът му е доста добър, а метафората в него силна.

Изкачването към шахтата съвсем не беше безопасно, защото стълбата заплашваше всеки момент да се сгромоляса и пукаше, щом кракът на Чочо се докоснеше до дървото. Той обаче нямаше намерение да се отказва.

В крайна сметка успя да отмести шахтата. Не каза нищо повече. Но то си беше ясно, че показва какво иска да му се случи в живота в момента.

Не е тайна, че от доста време той не изживява най-добрите си дни. След като нахлува с гръм и трясък в изкуството в 80-те и 90-те години на миналия век и се превръща в символ на своето поколение, което включва актьори като Христо Шопов и Жоро Стайков, преминава през куп житейски перипетии. Брак с джаз певицата Хилда Казасян, бурна любов с колежката му Йоана Буковска, от която медиите се хранят няколко години.

За да дойде раздялата и с нея. И тогава нещо в живота на Чочо се счупи. Никога не го е казвал направо, но личните драми парират смисъла на усилията му в работата.

Днес актьорът, който влизаше от роля в роля и в чийто талант никой не се съмнява, участва в една-единствена постановка в Народния театър - „Хъшове“. След като Чочо постъпва в болницата, в ролята му на Македонски от „Хъшове“ го замества Христо Мутафчиев.

Нито един режисьор не се съмнява в таланта му, но предпочита да не го разпределя в спектаклите си. Може би защото не е убеден дали крайната емоционалност на Чочо няма да го изведе извън равновесие по време на репетиции или представления. Единствено Сашо Морфов продължава да го кани, като го извика да изпълни ролята на Македонски и във филмовата версия на „Хъшове“, която се очаква да се превърне в екранна сензация.

Затова напоследък Чочо рядко ходи в Народния театър. Най-често се засича с колегата си Вальо Ганев, с когото са в една гримьорна. За останалите е ясно, че Чочо изживява някакви трудности. За тях те не говорят. По-точно не желаят да научат.

И тъкмо в този момент неочаквано за мнозина дори от приятелите му до него застава една жена. Тя е крехка на вид и го познава от 10-годишен, когато той за първи път наивно и по детски й се обяснява в любов. Под циферблата на един от многобройните стенни часовници в дома си Чочо е закачил тяхна обща снимка от тийнейджърските години. Изглеждат лъчезарни. Ако човек се вгледа по-продължително в очите им, дори може да си фантазира какви са сюжетите за бъдещето, които са преминавали тогава през главите им.

Съдбите им след това преминават през всевъзможни перипетии, Даниела дълго време живее в чужбина, няма я, когато Попйорданов става един от най-нашумелите актьори и изживява бурни любовни връзки. В този момент тя като че ли е извън играта. След завръщането й у нас се срещат отново. И преди няколко години заживяват заедно.

Тя е дипломиран инженер и видимо е далеч от артистичната фриволност. Даниела Мирчева не обича да говори за себе си, дискретно мълчи в компания, прави се, че не забелязва граничещото понякога със скандал експанзивно поведение на Чочо. Във външността и изявите й няма нищо показно. Тя като че ли би искала да остане незабележима. Държи се по начин, който показва, че това е осъзнато от нея - жертвата, която би искала да направи.

В момента Даниела отговаря за прокопаването на тунелите на метрото в столицата. И често също слиза под земята, което не й пречи да усеща твърдо почвата под краката си.

Погледнато отстрани, отношенията на Чочо и Даниела не са потънали в емоции. Личи си, че става дума за двама души, които се срещат след години, изпълнени с разбити надежди и разочарования. Тогава рационалното е по-силно от чувствата.

Днес Чочо казва: „Даниела е любовта на моя живот.“ И в очите му проблясват сълзи. Доскорошен секссимвол, който плаче. Ако бяхме в Холивуд, това можеше да е сензацията на годината.

На една от стените в дома си, където Чочо е закачил снимки на най-близките си хора, липсва единствено фотография на Йоана. „Някой беше предрекъл, че след връзката ми с нея ще попадна в джунглата. Тогава не вярвах. Оказаха се прави.“ След това прави пауза и дълго мълчи.

Напоследък все по-рядко може да бъде видян в арткомпании, където направо вилнееше допреди години. Засичали са го дори да се качва по олука на сградата на Народния театър към гримьорната си. Предпочита да седи вкъщи, където живее с котка, куче, папагал и рибки, плуващи в огромен аквариум. От време на време пуска старите си записи на тв предавания и филми. „Нищо в тях не е демоде. Това е животът ми.“

Темата за новите роли обикновено деликатно премълчава. Понеже тя е болезнена, Чочо подхвърля, че е достигнал до етапа, когато сам избира в какво да участва. Знае, че така се самоуспокоява.

Това, в което не чак толкова многобройните му приятели не се съмняват, е, че той осъзнава, че е слязъл „в кладенеца“. „В един момент знаех, че ще падна в него. И паднах.“

Сега Чочо от време на време слиза и в подземието на Народния театър. За да почувства дъното физически. Вече се е уверил, че има сили да отмести шахтата. Дава си сметка, че това може да стане с помощта на Даниела и любовта, която чувства по някакъв свой си начин.

Затова и си е сложил едно от най-силните любовни стихотворения на Блага Димитрова в рамка и обича да го чете на глас в компанията на приятели. Те са другите, без които според него излизането от кладенеца е невъзможно. И сякаш за да се увери във верността им, ги кара да препрочитат на глас цитат от малка книжка, в който най-общо се казва, че в приятелството трябва да приемаш другия такъв, какъвто е.

Чочо обича да казва, че няма демони, а има периоди. И все по-често говори, че когато се изкачваш към върха, трябва да помниш, че има слизане и връщане назад. Дори понякога това да изглежда като поражение в очите на другите. Защото пак според него повечето хора се провалят при слизането.

Но все пак, нали и в живота, както в алпинизма, има базов лагер. Там може да спреш, да си починеш, да се огледаш или евентуално да дочакаш помощ.

Чочо казва, че сега е в базовия лагер. От там се тръгва не само надолу, но и към върха. Днес той иска да отмества шахти.

Подготовката за щурма към някаква височина може да изглежда и така.