Съпругата на Христо Мутафчиев има магнетични сини очи и умее да говори откровено и емоционално. Тя се съгласи да даде това интервю не за да търси известност, а за да сподели опита си на жена, чийто живот се е завъртял на 180 градуса. И така да помогне на други, попаднали в нейното положение. Как е преживяла инсулта на най-близкия си човек, как намира сили да продължи напред, как се учи да използва пълноценно втория шанс, който съдбата е дала на двамата.
Елица Мутафчиева за себе си пред EVA.


Елица, разкажи ми нещо за себе си. В живота ми имаше два етапа - преди Христо и след като го срещнах. А след инсулта, който преживя преди близо година и половина, тече и трети. Още не съм наясно какво ми се случва и как се чувствам. Още залитам в крайности и се лутам по какъв начин да продължим. Опитвам се да избягам от това, което ни се случи. Трудно е, но важното е, че се вижда светлина в тунела.

Какво ти е най-трудно да приемеш? Че няма да е както преди. Майка ми си отиде, когато бях на 17, после баща ми. И след инцидента с Христо непрекъснато се питах: Господи, защо се случва и на следващия любим човек, когото срещнах в живота си? После си дадох сметка, че е най-безсмисленият въпрос. Защо на мен?  Може би защото сме силни, можем да го преодолеем и да продължим напред.

Смяташе ли, че ще загубиш и Христо? Въпреки че имам своите натрупвания и страхове от смъртта, докато очаквах да го транспортират със самолет до София и по време на тричасовата операция за момент не ми мина през ума, че може да го загубя. Уникално чувство. Макар че за Христо имаше борба за живот. След операцията не ни казаха, че всичко е окей.

Мина ли ти през ума, че може ти да си предизвикала съдбата да ти изпрати това премеждие? Ще ти кажа нещо, което не съм споделяла дори с Христо, защото имам някакъв страх да говоря за това. Мъжът ми е известен с дразнещата си енергия, колегите му в театъра го наричат човека с противната бодрост. Искаше да бъде навсякъде и беше. А аз като всяка жена исках да сме заедно повече време. Да си говорим, да се разхождаме в парка с малката ни дъщеря. Винаги ми е треперело сърцето, като тръгваше по командировки, защото той кара бързо. Винаги съм се притеснявала за него все едно ми е син. Много е страшно това, което ще кажа, но съм се молила през всичките 10 години на брака ни малко да настине, малко да легне вкъщи, малко ей така да сме си двамата. Христо получи инсулта по време на командировката, от която най-силно го чаках да се върне. В този момент подготвяше премиера в пловдивския театър, снимаше „Миграцията на паламуда“, успоредно работеше в Съюза на артистите, режимът му беше наистина нечовешки. Бях си казала: край, поставям ребром въпроса да отделя време и за нас. Чаках го с подготвена реч и си бях наумила да бъда твърда. После в 12 на обед звънна телефонът... Мисля си дали с това мое желание не съм предизвикала целия този катарзис. Защото колкото и да е зловещо, го задържах при мен. Вече внимавам какво си пожелавам.

Как ти минава денят? Преди 4 години, преди да родя дъщеря ни, бях много работеща. Чудех се какво ли правят домакините по цял ден - пазаруват, готвят, посрещат си мъжа. И това съм го искала, виждаше ми се толкова приятно. След раждането на Ая и аз се превърнах в средностатистическа домакиня, в обслужващ персонал на двете ми деца и на съпруга ми. Точно обмислях да се върна на работа и се случи инцидентът. Така че продължавам да се занимавам с това на никого от семейството нищо да не липсва. Денят ми започва с изпращане на сина ми Благовест, който е на 14 г. и е в космоса, защото е в пубертета, на дъщеря ми Ая, която има бодростта и активността на баща си, и на самия Христо. Когато вляза сутрин при него в стаята, той вече е усмихнат и готов да покорява света. Аз съм по-бавна и ми трябва време да си подредя нещата, но като го видя такъв, се зареждам за деня. След като изпратя или закарам всички, подреждам къщата, която е като бойно поле. После идва ред на пазара. Всичко избирам и купувам с мисълта за близките си. Преди вечеряхме в 9.30-10, защото Христо всяка вечер имаше представление. Сега се прибира навреме и се събираме около масата да изпием заедно нашата малка доза ракия в 7...

Споделяш ли с Христо какво се случва в душата ти? Щадя го. Ако трябва да му кажа нещо, по-скоро му го разказвам, не търся съвет или решение. Може би в последно време, когато виждам, че е добре, емоционалните ми разтърсвания са повече, защото искам да е мъжът, който беше преди. Който ме прегръща и аз плача на рамото му. Всъщност вече си позволявам да го натоварвам с моите емоции и страдания. Не обаче с моите лутания какво ще правим, как ще работи, как ще се възстанови, кога ще започне отново да си играе с дъщеря ни, защото тя иска, пък той не може - тези неща ги държа в себе си... Не му казвам примерно, че копнея да ме прегърне с двете си ръце. Но и това ще стане. На финалната права сме.

Имаше ли страхове, че Христо ще се промени след инсулта? Естествено, в интернет можеш да видиш и страшни неща. Така че дали Христо си мърда краката или ръката ми беше последният тормоз. Дебнех очите му, израза на лицето, начина, по който ме гледа. И просто се побърках, когато видях, че моето момче го няма. Говореше ми като чужд. Слава богу, с времето се върна при мен. Няма да забравя как въртях телефоните, когато за първи път след 4 месеца ми каза злато - това е нашата дума, нашето обръщение. За късмет имаме инсулт в дясната половина на мозъка и не са засегнати говорът и паметта... Колко относително е понятието щастие.

Защо, докато Христо беше в болницата, си навлече гнева на някои журналисти? Заради молбата на лекарите да ги отърва от тях, тъй като им пречеха да си вършат работата. Веднъж заварих анестезиоложката да плаче, блокирана от репортери. Бях денонощно в болницата и под такова напрежение, че ми се губят моменти. Но възмутени приятели на Христо ми казаха, че дори по време на операцията фотографи са искали да снимат. Лекарите ме посъветваха да се обърна към пациентска организация. Избрах в интернет първата, която ми попадна. Чрез нея пожелах информация за състоянието на мъжа ми да се получава само от мен или от майка му. След това бях втрещена от грозните неща, които прочетох по мой адрес. За всичките години брак с Христо съм свикнала с идиотщините, които се пишат по наш адрес, но не вярвах, че едно такова мое обръщение ще предизвика толкова гняв и лошотия.

Чувствате ли се сега с Христо повече едно цяло, отколкото преди? Мисля, че нашата връзка е от тези, които ти ги спускат отнякъде. Особени, случват се един път в живота. Тогава усещаш от самото начало, че това е човекът. Въпреки караниците - ние се карахме бурно и шумно. Сега разбирам, че е хубаво да премълчаваш някои неща, да си ги спестяваш, но и аз тръгвах с рогата напред, макар че съм Стрелец (Христо е зодия Овен), и ставаше голяма буря. Обикновено след час той се извиняваше, аз блесвах и всичко беше наред... до следващия път. Сега просто е по-различно. Като че ли общуваме на друго ниво. Още изследвам това наше ново общуване. Нямаме нужда от много думи и от много палене. Усещам примерно безграничната му любов - дано не ми се разсърди, че го казвам, - всяка сутрин, когато се навеждам, за да завържа връзките на обувките му, а той слага ръката си на главата ми. И все едно ми казва: ти си всичко за мен, толкова много ти благодаря. Прекрасно е като усещане.

Все още се налага да помагаш на Христо и в други ситуации. Елементарни неща, за които ме подсети авторката на книгата за Христо Яна Борисова, която има подобна история. Да речем, да оставям пастата за зъби винаги отворена. Или газираната напитка, която той обича да пие вечер. При мъжете особено на 40 години и особено с артистична професия егото е на макс. Преди не съм обръщала внимание, сега го открих. И много внимавам да не накърня по някакъв начин това его с помощта си пред хора. Трябва да уцеля момента кога да нарежа пържолата му в ресторанта по неговия поглед и кимване, с които ми казва: да, сега можеш да го направиш. Или пък когато изпусне нещо. В първия момент ме спира да му го подам, но вижда, че не може да го вземе сам, и аз разбирам кога ми е позволено да му помогна... Но му прави чест, че не легна, не заскимтя и не се отпусна. Същевременно си давам ясна сметка, че трябва да правя нещата така, че да не се изгубвам. Трябваше ми много време, докато го разбера. И все още се лутам. Мечтая да намеря баланса за себе си, колкото и егоистично да звучи. Защото ако съм объркана, избиват хиляди емоции, от които губя силата си. А ако съм окей, съм на 100% полезна за семейството си.

Вероятно целият този режим те натоварва. Натоварва ме. Не се правя на жената стожер. Въобще не съм такава. Коства ми страшно много нерви, чувства, емоции. Идвало ми е да си взема якенцето и да бягам, да бягам, без въобще да се обръщам. Особено когато и двамата в предел на нерви и безпомощност сме си казвали остри реплики. Няма да скрия, че винаги ги има моментите, в които си мисля, че той не оценява какво правя за него. Макар да знам, че това са глупости и не бива да се тормозя за тях. За мен е важно, че съм зад гърба му, че го подкрепям. Искам той да се развива, да се върне към професията си истински. Защото това е неговият живот и аз съм готова да го приема.

Кажи ми сега нещо и за себе си. Аз съм от Варна, завършила съм рисуване, графика и живопис в художествено училище. Баща ми беше оператор, чичо ми - артист в младежкия театър, брат ми също е актьор. По цяло лято къщата ни беше пълна с гости от софийската бохема. Смехове, стоене до късно, пълна свобода. Имах прекрасно детство. Но когато всичко е окей, животът винаги ти стоварва някакво голямо изпитание. Майка ми се разболя на 38 години, когато бях тийнейджърка. Заминаха с баща ми във Франция, за да я лекуват. За мен се грижеха роднини. След 2 години тя почина. Сега си мисля, че ако бях на 30, когато боледуваше, щях да й дам толкова много от себе си. Това са някои от моите лутаници. Изгубиш ли родител в ранна възраст, отпечатъкът е за цял живот. Особено тежко е, когато имаш собствени деца. Тогава липсата най-вече на майка ти е режеща до болка. Като станах на 18, година, след като мама почина, реших да замина за чужбина. Не си намирах място вкъщи, нямаше за какво да се хвана. Отидох в Италия при познати, 2-3 години по-големи от мен, без да знам дума чужд език. Работих какво ли не, после срещнах една любов, която ме завъртя. С този италианец живях доста добре четири години, но през цялото време исках да се върна в България. Заделих пари за билет и го направих.

После се е появил синът ти. Бях решила - България, дете, искам, готова съм и край. Срещнах мъж, въобще не говорим за любов, забременях, родих, разделихме се и започнах да си гледам детето. И да мисля откъде да изкарам пари, разбира се. Реших да се преместя в по-малък апартамент и да дам моя под наем. Синът ми беше на 6 месеца, когато пристигнаха на оглед едни италианци. Щом видяха, че говоря перфектно езика им, ме поканиха да работя за тях. За тогава ми предложиха невероятна заплата. Веднага намерих жена да гледа сина ми и станах преводач на единия от директорите на циментовия завод във Варна. Чувствах се добре, имах финансова независимост, в петък и събота вечер излизах с приятелки, за да върви социалният ми живот, все пак бях млада. През това време баща ми беше започнал да снима „Клиника на третия етаж“. Но животът толкова ме искаше, че въобще не обръщах внимание с какво се занимава.

Всъщност баща ти те е запознал с Христо. Случи се едно лято на коктейла при откриването на фестивала „Любовта е лудост“, на който бях с баща ми. И там с цялата си бодрост Христо дойде да го поздрави. Погледна ме, веднага ми направи комплимент, за мен беше нищо не означаваща среща. На другия ден той, уж така, минавайки, отишъл при баща ми и доста се застоял. После татко с присъщото му тънко чувство за хумор ми каза за това посещение. Рядко реагирам спонтанно, обаче тогава казах: абе, я ми дай телефона да му се обадя. Чак се стреснах, това не бях аз. Още същата вечер се видяхме с компания в заведение с жива музика и Христо даде всичко от себе си - пя, танцува, ухажва ме. Започнахме есемесна любов, пишехме си цели писма. След това той започна да идва във Варна. И аз се отдадох на тази връзка, каквото ще да става. Може би точно така трябва да постъпваме, за да се случват истинските неща. След година стигнахме до извода, че трябва да заживеем заедно. Искам да подчертая, че нямаше обидени и накърнени от страната на Христо за това наше решение.

Май ти си насрочила датата за сватбата. Въобще не съм мислила, че ще се женим. Стана от само себе си. Говорехме си по телефона, че ще идвам при него в София, и той подхвърли, че трябва да се оженим и да направим купон. Колкото и да се правим на независими, една такава реплика се загнездва някъде в ума на всяка жена. Добре, казах си, явно ще има брак, обаче аз трябва да поема инициативата. Позвъних му и го попитах дали е свободен на 25 август, пак снимаше нещо в момента. Поинтересува се защо. Ами защото смятам да запазя час за брак, отговорих. Преди да разпишем, ме представи в Карлово на родителите си, получихме благословията им. Оженихме се с голям купон. Сватбата е незабравима емоция. Когато се видиш в бялата рокля, когато можеш да кажеш: това е съпругът ми, когато попът в църквата прочете молитвите, усещането е прекрасно.

Има ли връзка татуировката на дясната ти ръка със семейството ти? Страшно много желаехме да имаме дъщеря и си казахме, че ако ни се роди - забременях трудно, - ще си направим по една татуировка. Аз съм голям фен на татусите. Реших на нашите да напишем имената на семейството - Асен (големият син на Христо от Лиза Шопова), Благовест, Ая, моето и на Христо. Исках да е на език, който да не се разбира, затова избрахме санскрит. От 2 години и Асен има същата татуировка. Страшно хубаво ми стана, когато го заведох да му я правят, че сред имената на най-близките си постави и моето. Сега и синът ми Благовест иска да си направи такава татуировка.

Носиш колие с ангелче. Вярваш ли в ангели? Поръчах да ми го направят по мой проект след инцидента с Христо. Вярвам в ангели, както и във вълшебни думи. Това са едни много прости думи, които всички повтаряме всеки ден по различни поводи, но не си даваме сметка колко са важни. И може би трябваше да ми се случи това премеждие, за да обърна им внимание, защото те наистина помагат. На моето ангелче изписах четири вълшебни думи: обичам те, благодаря ти, прости ми, съжалявам. Голяма моя радост е, че Христо започна да се обръща към тези неща. Виждам как вярва, когато го накарам да кажем примерно заедно молитва. И може би затова животът ни тръгва напред. Искам в бъдеще да развия идеята за ангели бижута и да я превърна в бизнес. Но не бързам. Сега приоритетите ми са децата и Христо.