На скрийнсейвъра на телефона на Ани стои кадър от любимия й филм – “Сладък живот” на Фелини. Мастрояни и Анита Екберг във фонтана. Ани ужасно много прилича на Анита. Всъщност на Анита, на Мерилин, на Мей Уест... На цяла поредица секссимволи-блондинки с драматични съдби и уязвими сърца, странно уязвими на фона на цялата им пищност. У Ани има нещо от тях. Може да се каже, че с нея водихме чисто женски разговор – на десетина фреша от грейпфрут. Пък и имаше всичко – и смях, и сълзи, и разговори за килограми и борбата с тях... И споделяне на неща, за които повечето жени биха предпочели да замълчат. Ани отказва да яде каквото и да било – не била гладна, а освен това се опитвала да се контролира.
Защо трябва да се контролираш? Изглеждаш много добре, не го казвам от куртоазия.
Нали знаеш, че екранът „качва“ доста килограми? Освен това, когато си по-пълен, можеш да изиграеш само определен тип персонажи, а в едно телевизионно шоу трябва да се превъплъщаваш в колкото се може повече. Не ям много, но пък ям предимно вечер – тогава човек поглъща всичко, което му е липсвало през деня. Това е в основата на проблема с килограмите.
Искаш ли да си смениш амплоато, да изиграеш голяма драматична роля например?
Допреди месец и половина все още бях част от Пътуващия театър, където съм играла всякакви роли, включително и любимата ми – Рита от “Цилиндър” на Едуардо де Филипо. Напуснах, защото шоуто ми отнема цялата енергия и разбрах, че за разлика от някои колеги, не мога да съвместявам двете неща. Ако трябва да съм честна обаче, драмата ме привлича повече. Да, в момента съм комедийна актриса, но ми се струва, че успявам само заради Тончо (Токмакчиев – б.р.) и Жоро Торнев и тяхното чувство за хумор и усет към скеча. Все още не се усещам съвсем на мястото си в предаването.
Доста си самокритична за блондинка.
Шегувам се, разбира се, защото ти също се шегуваш със себе си. Непрекъснато се анализирам. Всяка събота се гледам, и то не от суета, а за да видя грешките си и ако мога, да ги поправя. Въпреки че човек трудно може да надскочи себе си. Когато започнах в шоуто, това беше един светъл път за мен. Почувствах се, сякаш съм на голяма европейска магистрала и трябва да се движа по нея с бърза, готина кола. Обаче не го правя. И до днес си вървя пеш и мъкна един тежък куфар, пълен с комплекси и неувереност. Не се страхувам да говоря за това, защото колкото си по-наясно със себе си, толкова по-голяма е вероятността да бъдеш истински. А аз винаги съм искала да бъда истинска, да съм честна и чиста, не знам как ти звучи.
Изненадана съм, че жена като теб, актриса при това, говори за неувереност и комплекси. И в същото време не съм изненадана, не знам как ти звучи.
Тази моя неувереност не е от вчера, нося си я отдавна. Знаеш ли на колко кастинги отивам като лебед, а се връщам като грозно пате? Смачкана, малка и грозна. Трудно се изправям след подобни кастинги, даже не знам дали изобщо се изправям, защото болката остава и се трупа.
Защо избра да станеш актриса?
Първо мислех да кандидатствам медицина, но не бях добра по биология и химия. Като дете можех да науча наизуст всичко за секунди – огромни текстове, всякакви стихотворения. Майка ми и баща ми дълго време не знаеха, че не мога дори да чета. Същото беше и по математика. Помнех всякакви формули, теореми, аксиоми, но не можех да ги прилагам. Беше ясно, че трябва да кандидатствам хуманитарна специалност, и тогава реших да осъществя мечтата на майка ми и да стана актриса. Родителите ми са икономисти, но са много щури и доста по-артистични от мен. Баща ми свири брилянтно на цигулка на една струна. Получила съм страшно много от родителите си, и то без да са ме възпитали като някаква лигла. Сега се чувствам като инвалид, защото непрекъснато очаквам да получа от другите точно толкова безкористна любов. Всеки път, когато си въобразя, че даден човек ще ми я даде, се втурвам като дете, но в огромна част от случаите това носи проблеми... Доста проблеми съм създавала на моите родители.
Много си свързана с тях все още.
Не бих казала, че съм инфантилна, но не се чувствам съвсем пораснала. Мисля си обаче, че никой не може да предпази никого от нищо и най-вече родителите – децата си. “Сидхарта” на Херман Хесе е любимата ми книга. В нея има такава сцена – бащата на Сидхарта седи край една река и си мисли, че ако синът му иска да се спусне по нея, той не може да го предпази. Родителите ми се опитваха да ме предупредят за подводните камъни, както правят всички родители по света. Обаче аз не ги послушах, както правят всички деца по света. Затова и още не съм готова да имам собствено дете. Моят приятел казва: „Покрай теб отгледах цяла детска градина.“
Кой е този изстрадал мъж?
Не се занимава с изкуство, съвсем обикновен човек е, земен. И мен ме приземява, защото непрекъснато влизам в някакви филми и той трябва да ме вади от тях. Заедно сме от много отдавна, от хилядолетия направо. Той се опитва да ме превъзпитава, но аз понякога наистина съм като дете. Губя се, губя разни неща, забравям къде съм си паркирала колата, правя напук. Както като бях малка например, имах любима пакост – изпишквах се под масата. Сега имам други любими пакости.
Вярно ли си родена на 8 декември?
Да, на студентския празник. Стрелец съм. Стефан Данаилов все ми казваше: “Не казвай, че си Стрелец, ти си срам за зодията.”
Сигурно си имала много бурни рождени дни във ВИТИЗ?
Нито един. Не се чувствам кой знае колко щастлива на рождените си дни. Освен това във ВИТИЗ не ми беше особено комфортно. Там имаше хора, които стояха в Академията до полунощ, няма събота, няма неделя... Никога не съм го правила. На мен нещата трябва да ми се получават лесно. Ако нещо ми е трудно, значи не е за мен. Всъщност, след като се дипломирах, доста време избягвах да минавам край ВИТИЗ. От рождените ми дни си спомням онзи, на който майка ми и баща ми ми подариха огромен букет бели рози – любимите ми цветя. Онази година обаче беше страшна криза и нямаше нищо в магазините, а какво остава за бели рози! Почувствах се все едно ми подаряват... бял мерцедес например (смее се). Сетих се обаче на какъв подарък винаги ще се зарадвам – на плюшена играчка. Имам сигурно хиляда във Варна. Любимата ми е огромен бял мечок, в който като дете се заравях и си ревях на воля. Той каквото е видял и чул... Сега го замества една възглавница. Само че нея понякога я и бия.
Каза ми, че си завършила психология. Защо?
В един период, в който бях без работа, реших да запиша психология във Варненския университет и сега съм с магистърска степен. Беше много смешно на дипломирането – бях с тога и шапка и когато излязох да ми връчат дипломата – важна, важна – взе, че ми падна шапката.
Не смяташ ли, че психологията повече ти е навредила, отколкото да ти помогне?
Струва ми се, че прекалено се самоанализираш, самонаблюдаваш. Да, правя си страшни, жестоки дисекции. Обаче все пак имам някакъв напредък. Ще ти дам пример – когато бях студентка и ми излезеше пъпка на носа, си я поправях на бенка и ако някой кажеше: „Ама каква е тази бенка, вчера нямаше“, твърдях, че винаги съм я имала. Сега може би ще постъпя по същия начин, но ще кажа: „Абе да, имам пъпка, ама си я направих на бенка.“ Така че ако това е някаква сила, до тази сила съм се докопала.
Това от психологията ли го научи?
Не, от страданието, през което съм минала.
За какво страдание говориш?
Сексуално, емоционално, екзистенциално. Много неща. Била съм жертва на насилие например. И тъй като съм преминала през този кошмар, мога да те погледна в очите и да кажа: никога на никого при никакви обстоятелства няма умишлено да причиня болка или страдание. Когато се е случило, съм била на шест или седем години и не съм можела да обясня какво точно е станало. Ти представяш ли си как едно седемгодишно дете се прибира вкъщи разплакано и обяснява на родителите си как един чичко се е изпишкал в ръката му от едно саламче, ама то не се е изпишкал точно! Баща ми веднага хукнал да го търси – в целия град, в целия свят... Много тежка история е това за мен, но правя всичко възможно да не позволявам да ме манипулира, въпреки че по някакъв начин ме е белязала завинаги. Образът е останал.
Как го преодоля това?
Не съм го преодоляла, но се опитвам. С терапия, с хипноза. Преживяването с хипнозата е много интересно. При мен се появяваха образи, картини, но не точно като насън, а като на филмова лента. Ти си мислиш, че си в реалността, но не си. В един момент може да дойдеш на себе си и да разбереш, че не си на кушетката, на която си легнал. Хипнозата категорично може да се прилага само от лекари-психиатри. Сериозно нещо, не е като да отидеш на врачка.
А на врачка ходила ли си?
Да, за да видя какво е. Мисля, че има феномени, но са изключителна рядкост. Всички останали са или шарлатани, или просто хора, които са натрупали опит, по-интуитивни са и наблюдателни и тъй като се занимават само с това, не им е особено трудно да налучкат някои неща.
За какво мечтаеш?
Да направя една силна, голяма роля, която да се запомни. Имам си любим цитат от Шекспир: “Една-единствена роза може да бъде цялата ми градина, един-единствен приятел – целият ми свят.”  Така че една-единствена роля може да бъде целият ми живот.