Самата Милена прелива от истории - тъжни, весели, драматични, смешни - и признава, че няма нищо по-интересно от това да следиш потока на живота, който е непредвидим и неконтролируем и пред който всяка художествена измислица бледнее. Прекарала е почти целия си съзнателен живот в Холандия, тъй като майка й е официален преводач в посолството ни в Хага.
Милена, разкажи за живота си в Холандия.
Прекарах там повече от 25 години. Завърших гимназия, след това учих сценография в Художествената академия в Амстердам и Ютрехт. По време на следването си работих като сервитьорка. Беше райски живот в един крайморски град, нещо като нашия Слънчев бряг, беше пълно с немци, които ни даваха огромни бакшиши, а ние ги пропилявахме още същата вечер.
През 1995 г. кандидатствах за работа в първи канал на холандската национална телевизия KRO и спечелих конкурса, на който се явиха около 800 кандидати. В следващите четири години снимах документални филми и културни предавания - отначало като сценограф, а после и като режисьор, освен това се омъжих и родих двете си деца Мила и Лука и... в един момент реших да се прибера у дома.
Защо, след като знам, че там си имала всичко - хубава работа, отлична заплата, прекрасен апартамент?
Не мога да го обясня точно. Нещо ме теглеше насам. Когато си идвах за кратко, разбирах, че тук се чувствам здрава, изпълнена с енергия, щастлива и съм си аз, а там - не чак толкова. И то при положение, че съм живяла много години в Холандия, че съм родила децата си там. Просто разбрах, че трябва да се върна, пътят ми е насам, сърцето ми е тук. Всяка клетка на тялото ми се чувства по-добре тук, дори косата ми расте по-бързо, наистина.
В Холандия непрекъснато си мислех за Панчарево, където съм прекарала много ваканции и уикенди при баба и дядо и ми ставаше топло, хубаво. Освен това на четвъртата година в холандската телевизия, точно когато ме загложди идеята да се върна, реших да направя филм за собствената ми дилема дали да се прибера.
Паралелно с моята история снимах и други българи, които обмислят подобно решение - една акушерка, един музикант и... Симеон Втори. Точно тогава той се върна в България след толкова години и аз заснех как отива в Евксиноград... Беше неописуемо развълнуван - както всеки човек при завръщането си в местата, където е бил дете. Така ми хрумна идеята за "Такъв е животът" и я предложих на btv. В Холандия винаги щях да се чувствам чужденка, защото хората са съвсем различни и начинът им на живот - също.
Защо?
Ще ти дам един пример. Не знам дали това е известно тук, но в Холандия жените масово раждат вкъщи. Болницата е за болните, леглата са малко, а цените са чудовищни. Когато раждането започва, идва акушер и проверява разкритието. Докато стане 7 см, нямаш право да отидеш в болницата, след това можеш, но трябва да платиш около 1000 евро. С първото ми дете решихме да си платим, защото се притеснявахме. Платихме, аз родих в 2 през нощта и в 4 ме изгониха. Дори не изчакаха да се съмне. Дават ти дрехите, бебето, слагат те на една количка и те избутват на паркинга. С второто дете реших да не плащам и го родих вкъщи, но то се бе задушило в пъпната връв и бе цялото синьо.
Все пак го закараха в болницата и го спасиха в кувьоз. Упойка изобщо не бият, защото всичко трябва да е естествено. Холандците държат много на натуралните неща и такова е и холандското здравеопазване. Освен това там всички живеят по план, в някаква матрица. Всичко е предварително уговорено, решено и няма мърдане. Но на мен този живот не ми харесва. Затова се върнах.
Кой е най-интересният случай, с който си се сблъсквала през тези две години, през които правиш "Такъв е животът"?
Аз имам някаква интуиция към хората, а може би и журналистически късмет и някак си намирам във всяка човешка история нещо интересно. Но понякога се случват непредвидени неща, какъвто е примерът с героинята от най-трагичния случай досега, който е и много пресен. Това беше една от историите в настоящия ни сезон, наречен "Кърмачетата". Тази жена не бе сключила брак с бащата на детето си, който е индиец, и двамата решиха най-напред тя да роди, след това да се оженят и тримата с бебето да заминат за Копенхаген, където той работеше.
Бебето се роди и в деня на сватбата, ние с оператора бяхме в селото, за да заснемем подготовката за тържеството и самото тържество. Майката тръгна с колата на фризьор и да вземе сватбения си букет. Кой знае защо реших да не снимаме това и жената потегли сама. Един час по-късно, на връщане към къщи, с белия букет на задната седалка и със сватбената си прическа тази жена катастрофира и загина на място. Ето това е истинско риалити - как може да си подготвен за такъв обрат, как да го предвидиш в сценария... Животът е тотално непредвидим. В това предаване понякога сме свидетели на най-умилителните и вълнуващи моменти в човешкия живот, а понякога се сблъскваме и с най-жестоката реалност.
И колкото и да ми се е искало да направя едно приятно и позитивно предаване, не можех да избягам от реалността - Животът просто не е такъв. Така в единия епизод ние имахме тази жена щастлива, с малкото си бебе и бъдещия си съпруг, а в другия - нейното погребение... Истината е, че още не мога да се съвзема от това. Наскоро се чух с бащата и той ми каза, че е с бебето са на разходка. Малко се успокоих, защото разбрах - животът за тях продължава.
