Олга е бохем. Смея да го кажа, въпреки че тя не обича етикетите. Не харесва и думи като „възхищение” или „позитивизъм”. Често възкликва: „безобразие” или „как е възможно”. Смисълът е обратен, естествено. И щом се запознаеш с нея, някак  ти се иска да я срещнеш отново. Сигурно заради непринудената откритост, смеха, енергията, спокойствието, усещането за цялостност. Или може би, защото за програмния директор на Нова телевизия е важно да вдъхва живот на пространството, да го „обживява” - независимо дали става дума за „интериорно, работно, вътрешно, външно, на отношенията, на това с човека до теб...”

Винаги е елегантна: в коридорите на Нова телевизия, в дискретните и отличаващи се със стил ресторанти в София, на международните летища (не че са единствените места, на които ще я срещнете – това просто са местата, на които ние сме я срещали). Отрича да има личен стил, с което само го потвърждава. Вероятно тази специфична елегантност я следва дори в безвремието на къмпинга в Градина, когато раздава картите на масата за покер или прелита през пистите на Банско. За отбелязване е, че очите й се наливат със светлина, когато говори за любимите си хора. И наистина умее да се шегува със себе си.

„Добре дошли в нищото!” - така ни посреща Олга на прага на „резиденцията”, както шеговито нарича дома си. Малко е сюреалистично, наистина. В един от крайните квартали на София, сред извисяващите се блокове от панел и бетон, бял зид огражда приказно място от три ниски къщи с просторен общ двор – „за ритуали с кафе и вино”. Те са проектирани от баща й – архитект Лозан Лозанов и са издигнати върху наследената от дядото Георги земя, чийто род някога е притежавал почти цялото село Връбница. В дъното на двора по-късно добавят още една пристройка - отделена от къщата и условно наречена „ателието”. Място за работа и за купони.
В първата къща живеят родителите на Олга, а във втората брат й - известният медиен експерт Георги Лозанов и съпругата му Галя. Като брат и сестра, двамата почти нямат външна прилика, но лесно ще ги припознаете в сходните маниери, начин на изразяване и дори интонация. Както и в лекотата на удоволствието, с което често палят цигара.
Съпругът й Кирил Якимов е художник и архитект. Той самият не обича да се говори за първото (преди месец направи първата си самостоятелна изложба след 15 годишно прекъсване - „Туш“ в галерия „Върхове”) и продължава да трупа слава с второто - декорите на част от най-мащабните продукции на Нова телевизия са негово дело („Хотел България”, „Морска сол”, „Стани богат” и др.). Двамата са женени повече от десетилетие и имат двама преизпълнени със сила и енергия сина – Лозан и Яким. А, и един домашен любимец - мопсът Ерика, която пък е влюбена в семейството катерици на двора.
За да стигне до сърцето на съпругата си, Кирил трябвало да премине през изпитанията, заръчани от баба й Олга. „Тя ми казваше: каквото правиш – правиш, но няма да си взимаш мъж, докато не си се напивала с него, не сте пътували заедно в чужбина и не сте играли покер. Като е пиян – да видиш дали няма друга същност, като пътувате в чужбина – как реагира в непозната за него среда, а когато играете покер – умее ли да губи”. Чудесна мъдрост, макар че както признава Олга – резултатът не й харесал, но пак си го взела за мъж.

Първите си спечелени пари, Олга харчи за... домашна помощница. „Бях на 18 години, когато посредством грим се правех на по-възрастна и давах уроци по литература на други 18 годишни кандидат студенти. Имах прекрасен учител и изкарах много висока оценка на изпитите. Казах си: добре, аз това го знам. Информацията е много, но ще им я предам по бързия начин – 5-10 формули, с които са готови и влизат. Беше адски приятно и забавно, и между другото, всички бяха приети. Със спечелените пари се изнесох да живея сама – нашите казаха: не може повече, трябва да порастваш. Беше ми ясно, че съм страшно лоша домакиня. Така наех една госпожа, която да идва вкъщи да чисти. И оттогава винаги имам помощници. Какво да се прави – като дете на архитекти,  обичам да живея в красиви къщи.“

Човек със „завишен коефициент на щастие” е определението, което толкова добре пасва за Олга, че дори и няма да се стараем да измисляме друго. „Това го имам по рождение. Израснала съм безкрайно щастливо – и като детство, и като юноша, и като младост. Първо със семейството, после върху него се надградиха приятелите ми, които впоследствие станаха семейни приятели. Никога не съм успявала да се усетя самотна или нещо такова. Прекрасно е да знаеш, че винаги има едни хора, които ще поемат с теб каквото и да става – и хубаво, и лошо. Като щит – вървиш напред и нищо не може да ти се случи. Много се надявам, да го предам и на децата си. Понякога се чувствам едва ли не виновна, че ми се случва такова нещо, че имам толкова много енергия - мога да влача на гръб като трактор...
Но щастието изисква грижа. Трябва да си възпитан с нея и е все едно да учиш чужд език. Всъщност, това май е първото, което съм научила – езика на щастието. Има и още нещо, което знам от мама и татко – задължен си да си щастлив. Човек за това се ражда и няма никакъв метод да си щастлив, ако си сам. С други думи – ако не се грижиш за щастието на другите. И това не са някакви клишета. Например си казваш: сега много ще забогатея. И като забогатееш, какво? С кой го празнуваш първия милион? Нуждаеш се от общото усещане за сила и щастие - тогава всичко е преодолимо. И това, както обичам да казвам, ражда една прекрасна обща безотговорност“.

Тази гледна точка съвсем не значи, че Олга е лишена от амбиция: „Когато започна нещо, искам да го свърша по най-добрия начин. Ако не стане – ще се ядосвам. Но пък, колко да се ядосвам... Имам силна амбиция, но тя не е на всяка цена. Най-важното е задължението да си щастлив.“
Затова времето винаги й стига, щом е за нещо, което й е важно. „В момента, в който усетя че не достига, започвам да комбинирам нещата. Например: ужас, ужас... няма време да се видя с децата! И тогава или пренасям работата вкъщи и я работя с тях, или ги взимам с мен. Така или иначе, непрестанно всичко е „на тагадък“.
Получава се, защото Олга обича работата си, с всичките й предизвикателства. „Моята професия е „панаир на суетата“. И за да не станеш реално суетен, за да не станеш смешен в собствените си очи – или по скоро жалък в собствените си очи – единственото, което спасява е чувството за ирония... Опитвам се и доколкото мога да балансирам човешките неща, да не забравям за „човешкия елемент“. В крайна сметка – няма начин един нещастен продуцент да направи хубаво предаване. Той трябва да е доволен за това, че работи за нас. По някакъв начин трябва да го докараме до там. Видя ли че нещата започват да се случват насила, че четем 17 алинея в договора за 17-ти път – знам, че на екран това ще личи. Моята работа е в това – да накарам тези хора да се чувстват щастливи за това, което ще направят и с медията, с която ще бъдат. А това са от продуцентите, през водещите до хората в гримьорните“.

Суетата в телевизията е обратнопропорционална на суетата в гардеробната на Олга. Там тя е по-скоро разхвърляна и избира дрехите си без логика. С предимство са тези, с етикет „черно” и „удобно”, залагайки на функцията, а не на марката. А тоалетът сутрин се преценява според тежестта на предната вечер. Носи единствено и само високи обувки. Не поради суета, а по чисто здравословни причини. И предвид рисковете на високия ток, Олга е безкомпромисна към качеството и количеството им. Не обича роклите. Има една – класическа малка черна рокля, която в типичния си стил представя с думите „и за хоп, и за гроб”. Любимата дреха, прибавена под формата на подарък в гардероба й е елегантно черно сако - от приятелката й Деси. Получава го на 35-та си годишнина, когато като истинска добра приятелка Деси й заявява: „Стига вече с този пазар на Ситняково! Вече ще се обличаш като жена и само от магазини”. Това води и до най-екстравагантната й покупка, която Олга с доволство нарича „моя трофей на независимостта”: лачено яке в лилаво, с подплата със змийска щампа и етикет Roberto Cavalli. Взима го напук на Деси и го слага всеки път, щом иска да я подразни. Олга има и „късметлийска” кожена пола. В шоколадовокафяво, с идеална дължина – точно под коленете. Носи я при важни преговори и срещи. А сред монохромната гама на гардероба й, погледа не може да пропусне жълтата пола и блуза в нюанс „горчица”. Оказва се тоалет за „жена на художник”.

Типично е Олга да определя дрехите, а не те нея. „Като се замисля, може да се каже, че стилът ми минава през любов - хората които най-много обичам, ми влияят най-силно. Дълго време смятах, че дрехите са просто... суета. Баща ми от дете ме възпитаваше, че стилът идва отвътре, а дрехите са чиста необходимост и човек най-малко трябва да мисли за тях. В този смисъл, стилът за мен беше нещо много „поведенческо” – говорене, пиене, забавления... всичко. Освен дрехи. Но, разбира се, по-късно женското надделя и тази теория абсолютно се срина!  Тогава дойде Деси и просто взе нещата в свои ръце - директно ме хващаше, завличаше в определен магазин и казваше: това и това.
Третото влияние е от мъжа ми, за когото като художник цветът играе огромна роля. Той изпада в ужас от липсата на цветове. И също – от перспективата нещата да изглеждат скучно. За него всичко, което е костюм и е едноцветно носи етикет „начална учителка”. И някак емоционално не ми дава да се обличам така.
Напоследък, в тази история влезе и колегата ми Антони, който е изключително стилно момче – от хората, които го „носят“ в себе си. И тъй като в командировки ходим най-често заедно, а аз предпочитам да си купувам дрехите от чужбина, няма как да не се допитвам до мнението му.
Може би е странно, но майка ми никога не ми е влияела по този начин. С нея сме на двата полюса – дори физически, приличам повече на татко. Тя е символ на финес, със силен дамски стил. За мен тя е напълно... завършена. И не може да бъде следвана. Но от нея знам, че човек трябва да бъде фин и да търси финеса. Ако не в „конструкцията” си, то трябва да го намери в душата си, в маниера, в отношенията... в каквото и да е било друго“.


6 бързи въпроса:

Шопингманията? Лекува някаква друга недостатъчност, но е изключително приятна.
Какво правиш с ненужните дрехи? Подарявам ги. Раздавам много по веригата на голямата ни италианска фамилия и все стигат до някой, на когото да харесат.
Парфюмът? Трябва винаги да съдържа ванилия. Предполагам, защото умирам за сладкиши и обичам да ми мирише на сладкиши.
Най-добрият моден съвет, който си получавала? Дрехите са част от културата. И като част от културата са призвани да „коригират натурата”. Гледам на дрехите чрез покривните им функции – да помагат на силуета и да прикриват недостатъци. Или това поне е първата им задача. Чак след това идва частта със стила, защото както казах – за мен стилът не е в дрехите.
В какво никога няма да те видим? Във всичко можете да ме видите. Аз съм хамелеон. Обичам да се маскирам, обичам да се правя на „пишерет”, както баба ми обичаше да казва. Така че можете да ме видите във всичко: ламета, леопарди или много строги дрехи. Или може би... няма да ме видите в сив бизнес костюм. Заради моя мъж.
Какво за теб е символ на лош вкус? Лош вкус е да си лош. По принцип, лошотията веднага докарва нещата до лош вкус. Защото ако има доброта, то това значи че винаги ще има и някакво чувство за ирония. И тогава... нещата ще се оправят. Символ на лош вкус са още липсата на идентичност, липсата на дух и поглед, липсата на отстраненост, липсата на дистанция и взимането много на сериозно. Все задължителни неща, ако си решил да ставаш лош.