Галя и Георги сядат на дивана в кабинета ми за семейна терапия. Физическото разстояние между тях е една педя, но на емоционално ниво се усеща като пропаст. Започваме разговора с традиционните въпроси как се чувстват и какво се е случило във времето от последната ни сесия. С тях вече от няколко месеца сме в процес и основната ни тема е как да преминават през житейския стрес, заради който през последната година са и много по-изнервени и критични един към друг.
Галя започва първа и с изтощение в гласа споделя:
– За мен тези седмици бяха много напрегнати и, за жалост, в комуникацията ни няма никакво подобрение. Единственото време, което имаме за себе си, е вечерта, а той е постоянно на телефона си. 
Чувайки това, Георги с раздразнение отговаря:
– Е, пак ли телефонът ти е най-големият проблем. Нали по цяла вечер сме заедно. Какво пак не е достатъчно?
– Ти продължаваш да не разбираш… – казва Галя с тъга и досада. 

Ако преди десетилетия битката е била за вдигнатия капак на тоалетната чиния, в днешно време войната е за телефона. Ако сте в романтично взаимоотношение, то със сигурност сте преживявали неприятното чувство, може би на обида, раздразнение и отегчение, когато партньорът ви сякаш предпочита да си „цъка“ на телефона, вместо да общува с вас. И ако сте се опитвали да повдигнете темата, сигурно сте били посрещнати с отбранителност, недоволство или обвинения. А ако е имало опити за промяна и намаляване на времето, прекарано на телефона, накрая пак сте усещали, че нещо не е съвсем както би трябвало да бъде. 

Защо цялото ни недоволство се стоварва върху телефона?

За да отговорим на този въпрос, ще се върна към Галя и Георги. За него самата тема и това, че ѝ се отделя такова внимание, е почти скандално, чувства се недооценен и несправедливо обвинен. Той е там физически с жена си, грижи се за нея, вместо да излиза постоянно с приятели, предпочита да е вкъщи, защото тя му е важна. Въпреки всичко, което прави за нея, тя го посреща с недоволство. 

За Галя обаче телефонът е устройството, което е причина Георги да отсъства. Той физически е там, но емоционално не е наличен. Времето на телефона за нея се превръща в символ на неговата незаинтересованост и готовност да откликва. При тях, както и при много други двойки, зад спора за екранното време всъщност стоят по-дълбоките казуси за свързаността и емоционалната достъпност. В изказването на Галя Георги чува обвинение и недоволство, а тя влага своята нужда от споделеност и близост.

В съвременната семейна терапия има два термина, които могат да ни обяснят дълбочината на този конфликт – дигитален „лаг“ (забавяне, забиване) и двусмислена загуба. 

Когато връзката започне да „накъсва“

Когато гледаме филм или видео в ютуб, но интернетът е слаб, се получава накъсване и засичане. В терапията наблюдаваме, че абсолютно същият процес се случва и между хората, когато единият постоянно „забива“ в екрана на телефона си. Дигиталният лаг във връзката е форма на емоционално накъсване.

Очакването ни в комуникацията с най-близкия човек е тя да тече гладко, в реално време да има отклик и усещане за свързване. Когато се засмеем, партньорът ни да ни посрещне също с усмивка в рамките на милисекунди. Когато споделим нещо, което ни тревожи, той веднага да откликне с поглед и жест. Това е емоционален синхрон. Дигиталното забиване прави точно обратното – ние казваме нещо, но отсреща има лаг. Партньорът ни е вторачен в телефона. Минават три, четири, пет секунди – време, в което нервната система вече е регистрирала отхвърляне. Когато той най-накрая отговори, моментът е отминал. Реакцията му е закъсняла, механична, повърхностна и извън контекста. Привидно тези ситуации може да изглеждат като нещо маловажно, но когато са постоянни и стават част от всеки ден, все по-силно започва да се усеща емоционална пустота и се създава една много специфична, мъчителна форма на самота – двусмислената загуба. Ние сме с партньора си, но той на едно ниво е замръзнал. Физически е на дивана, но психологически е някъде във виртуалното пространство. Започваме да изпитваме тъга, достигаща до скръб, за близост с човек, който реално уж е тук. Затова и често, ако се опитаме да споделим, че не се чувстваме добре и за нас това е голям проблем, получаваме неразбиране и омаловажаване. 

Човекът до нас е на една ръка разстояние – виждаме силуета му, чуваме дишането му, но емоционалният достъп до него е заключен. Този постоянен визуален стимул подхранва илюзията, че връзката съществува, докато в същия момент усещаме липсата на реален контакт. Партньорът от своя страна често започва да обръща критиката и недоволството към себе си: „Може би вече не съм му интересна. Сигурно съм твърде емоционална? Имам ли право да изисквам внимание, след като той е изморен и има нужда да си почине след работа?“. Така историята за личната неадекватност измества фокуса от истинския казус и често човек се чувства още по-объркан, тревожен и несигурен в себе си.

Какво е решението

Дигиталното забавяне рядко е плод на злонамереност или липса на чувства. Най-често е страничен ефект от пълната липса на структура и ясни граници в дигиталния ни живот. При много двойки съвременният модел на работа от вкъщи, особено когато и двамата партньори споделят това пространство, засилва този феномен. Домът вече не е място за почивка и свързване, а се превръща в денонощен офис.

Ние не сърфираме безцелно в интернет, а отговаряме на имейли извън работно време, довършваме проекти, плащаме сметки или просто се опитваме да дисоциираме от стреса чрез игри или скролване в социалните мрежи. Освен количеството на времето, което прекарваме зад екрана, другите фактори за задълбочаване на проблема са липсата на изговаряне с партньора и липсата на лични ритуали на преход. Вместо да кажем ясно: „Следващите 15 минути трябва да довърша един имейл, но след това оставям телефона в другата стая и съм изцяло твой“, ние избираме илюзията за паралелно присъствие. Оставаме физически в стаята, като казваме на партньора си „тук съм“, докато всъщност умът ни е на съвсем друго място.

Тази липса на яснота и структура кара другия човек постоянно да опитва да премине през дигиталната ни стена, само за да се блъсне в поредното забавяне и разсеян отговор. Когато нямаме ясна рамка и споразумения как прекарваме съвместното време заедно, дигиталният лаг се превръща в постоянно фоново състояние на връзката.

Назоваване какво се случва

Когато усетим, че технологиите застават между нас, първата и най-важна стъпка е да го изразим в реално време. Назоваването на дигиталното забавяне веднага премахва скритото напрежение и превръща невидимата бариера в общ казус, който можем да разрешим заедно. Ако усетим дигитален лаг и прекъсната комуникация, можем да си кажем: „Забелязвам, че и двамата гледаме телефоните си, докато вечеряме. Липсваш ми, нека ги оставим“. В случаите на двусмислена загуба и емоционално отсъствие е по-добре да реагираме с разбиране: „Тук си физически, но усещам, че мислите ти са в имейлите. Имаш ли нужда от 10 минути да приключиш, за да бъдем заедно след това?“.

Съставяне на протокол за дигитален детокс 

Това е нашето взаимно споразумение за ограничаване на екраните, което ни предпазва от емоционалното нараняване. Чрез въвеждането на ясни и съгласувани правила ние поставяме дигитални граници, които защитават нашето общо пространство и време.

За да постигнем това, може да се разберем за следните неща:
Зони без екрани – обявяваме спалнята и масата за хранене за територии, свободни от телефони. 
Вечерно споразумение – изключваме всички работни известия в 20:00 часа. 
Време за преход – отделяме си до 15 минути след работа за време на телефона, преди да се посветим изцяло един на друг.

Практики за съзнателно свързване 

В отношенията е важно не само да преодоляваме моменти на напрежение, а и да имаме през останалото време много микромоменти на свързване. Различни видове малки действия и ритуали могат да са изключително полезни. Например 20-секундна прегръдка или 5 минути споделяне на деня без никакви устройства наоколо. Много силна практика е за 10 минути да застанем един срещу друг, може да сме хванати за ръце и просто да дишаме в ритъм, гледайки се в очите. Ще се изумите колко интензивни емоции и чувства може да предизвика нещо толкова просто.