За Анимари Димитрова и Златко Златков идеята да помагат в развитието на деца чрез изкуство започва много отдавна, но впоследствие се превръща в мисия и в съвсем истинско училище. Актьори по професия, те успяват с огромни усилия и собствени средства да основат училище в Русаля, предназначено за деца от семейства, живеещи в крайна бедност.

„Тази идeя вероятно е тлеела отдавна в мислите и душата ми – признава Анимари. – Отключи се постепенно и бавно, когато попадахме сред малчугани от домове за деца, лишени от родителски грижи. Редовно посещавахме такива места, пътувайки с нашия театър „БИС БАРД“ из страната, за да ги зарадваме с някое от дeтските ни представления. Забелязахме, че на битовово ниво нещата са горе-долу добре – децата са нахранени, облечени, посещават учебни заведения, но бяха „гладни“ за любов и духовност. И ние се престрашихме да се впуснем в нова за нас авантюра.“

Златко добавя: „Една сутрин Анимари се събуди и просто каза, че ще направим училище с пансион за бедни и даровити деца. Така и стана! Пътят за намиране на подходящо място също беше изпълнен с предизвикателства – докато стигнем до Русаля, се наложи да обиколим почти цялата страна.“ Кои са били първите ученици и как се развива животът им днес? 

„През 2014 г. с микробус под наем в училището пристигнаха 17 деца от различни краища на България от предучилищна група, първи и втори клас. Това беше много динамичен период – изведнъж разбрахме с какво се захващаме – разказва Анимари. – Налагаше се да се решават в движение безброй задачи, за голяма част от които не бяхме подготвени. Базата за живеене още не беше съвсем готова, нямахме обособено перално помещение, отоплението не беше изградено докрай, столовата беше на груб строеж. Повечето от децата имаха много социални дефицити, като най-леките  бяха свързани с хигиенните навици. Това беше период на осъзнаване, утвърждаване и закаляване. Имахме и голям късмет с първите ни ментори – хората, които се грижат за децата извън учебното време. Благодарни сме и на всички учители, които разбраха, че нашето училище не е като другите, защото изисква нов подход към обучението, гъвкавост и креативност!“

Най-големите им възпитаници вече са гимназисти и учат в различни градове в елитни гимназии. „Ние продължаваме да се грижим за тези младежи и да ги издържаме, въпреки че те учат на други места – споделя Златко. – В края на седмицата се връщат тук – в Русаля. Те са наша гордост и доказателство, че мисията на училището има огромен смисъл. Ако не бяха попаднали при нас, сега едва ли щяха да бъдат част от, колкото и грозно да звучи, нормалното общество. Тяхната съдба би била еднаква с тази на всички други деца, израстващи в пълна социална изолация и носещи клеймото на обреченост, деца, лишени от  правото на равен старт и шанс за развитие. Всяка година ние приемаме нови ученици и се надяваме, че всички те ще намерят своето най-добро място в живота.“ А каква подкрепа намират един в друг Анимари и Златко, които са и двойка в живота, освен партньори в това начинание? „Огромна! – разказва Златко. – Всъщност училището ни сля, то ни направи едно цяло и вече не можем да се отделим. Може би звучи смешно, но без едниния или без другия „машината“ ще заскрибуца. Всяка вечер и двамата молим Господ още дълго да бъдем здрави и един до друг, за да се случва доброто и много нужното ЧУДО.“

Дейността на училището и неговите малки възпитаници можем да видим в изключително емоционалния документален филм на Яна Алексиева „Училище за надежда“, който развълнува хиляди хора на голям екран. Заедно със съпруга ѝ Симеон Цончев, двамата имат търпението да го реализират в продължение на седем години, впечатлени от каузата и битката на Анимари и Златко. Яна говори с емоция и искрена страст за децата и училището, тъй като отдавна го е приела и като лична кауза. „Познавам Анимари и Златко от години, те са семейни приятели – разказва Яна. – Знаех за идеята им още преди да е отворено училището. Анимари разказваше със страст за тази идея, а аз тогава почувствах такава обреченост. Струваше ми се, че е просто мечтателка. И три години по-късно със Симеон отидохме вече в училището и онемяхме, че това е реалност.“ Анимари също не пести емоциите си за това, което са направили с филма.

„Яна и Симеон ни ги прати Вселената. Това са приятели, които със своя филм ни накараха да полетим – и големи, и малки, свързани с делото на училището. В дългата ни работа с деца по различни проекти, улисани в задачите, е оставало на заден план показването на нещата, които правим, а това е много важно, защото как иначе хората ще могат да разберат какво и как се случва? И ето, че се появиха Яна и Симеон с техния прекрасен екип. Благодарим им от сърце, че видяха, оцениха и показаха по един чудесен, интелигентен и жизнерадостен начин чрез средствата на киното нашата работа!“ Деца невинаги се снимат много лесно, как протекоха снимките? „Много весело беше – разказва Яна. – Ние бяхме много малък екип и аз настоявах да ходим много често, за да може децата да свикнат с нас, и успяхме да го постигнем. В началото имаха хиляди въпроси, всичко им беше интересно и идваха да видят какво снимаме. Правеха маймунджилъци пред камерата и след това полека-лека ние просто се превърнахме в част от пейзажа и всъщност тогава стана магията на пълноценните моменти с тях.“ Идеята на Яна е да покаже една учебна година от начало до край за едно новодошло дете и докато пише сценария, живее две години в училището.

Тогава се появява и малката Роси, която става главната филмова героиня. „Моята лична цел с този филм беше по позитивен начин да извадя една много сериозна и трудна тема – емоционална е Яна. – Признавам си, че когато видях къде живеят семействата на някои от децата, не си бях представяла, че има такива условия на живот днес в държава в Европейския съюз. А тези деца не са жертви, те са силни, талантливи, имат нужда и могат да имат същия живот като нашия, просто трябва да им се даде тази възможност. Не всеки от нас може да направи такова училище, но всеки от нас може да помогне. Не е нужно ние да правим промяната, но можем да помагаме на хората, които имат силите и мотивацията да я направят.“

Анимари добавя: „За да ни има, се нуждаем от подкрепа. Тя може да се изразява по всякакъв начин. Вече десет гонини успяваме благодарение на хората с добри сърца. Важно е те да припознаят каузата ни, да повярват в това, което правим, и всеки, доколкото и както може, да ни подкрепи. За да се случи това, освен верните ни приятели и партньори до момента, ни трябва подкрепа и от държавата. Затова призоваваме всички да поемат своята отговорност към единственото такова училище в страната, което дръзна да започне това дело!“