"Небесна благодат"
Йордан Радичков

Мислил ли е Бог, когато е създавал света, че и моето родно селце ще се появи на бял свят, че през зимата ще бъде затрупано от снега дружно с неговите петстотин поданици, две сковани от лед воденици, доста кучета вълкодави, гласовити петли, снежни пъртини, кошове за мамул, под чиито стрехи висят обесени свраки, люлени от вятъра, с цел да плашат живите свраки, ята яребици под снега на нивите, ситни синигери, изпити от студения вятър. Според старите хора в селцето зимният вятър е толкоз доста пикантен и така злобен, че пие кило кръв от синигер! По поречието на река Златица димят остарели топлици, останали още от римско време. По тези топлици античните римляни са копали трошляк и пясък, промивали са чакъла и пясъка и са добивали злато. Това се наричаше плавене на злато. Римляните си бяха отпътували от дълго време, само че плавенето на злато остана и в моето детство още можеше да се видят край реката хора, заети с плавенето на злато. Бяха останали и топлиците, оградени с камъш и тръстика. В тези топлици идващите от север птици кацаха, с цел да се нахранят, да поспят и да продължат пътя си на юг по въздушните пътища на птиците. Учителят ни споделяше, че над нас минава Големият аристотелев път за прелет на птици, останал от доста остарели времена. По този небесен път при нас се отронваха освен диви гъски, само че и лястовици и щъркели, а по този начин също и пъдпъдъци, цигански петлета, бекаси и изключително нежната и миловидна гургулица, с която горите ни бяха цялостни. В селцето ни гургулицата бе на особена респект, тъй като се знаеше, че тя е подсказала на индивида какво да прави с мъртвите. Според разказваното от старите хора, когато Каин убива Авел и се чуди какво да направи с натрупа на убития, тогава над полето прелетяват две гургулици на път за Индия. Едната гургулица пада мъртва на земята, другата прави кръг и каца до мъртвата птица. Тя издълбава с човката си дребна трапчинка, прекатурва вътре в нея мъртвата птица и я затрупва с пръст. Като видял това, Каин сметнал, че гургулиците са пратени от небето, с цел да му покажат какво да прави с убития, и Каин направил каквото му посочила гургулицата, полагайки тялото на Авел в земята. Това било и първото заравяне на човек… Оттогава до ден-днешен нежната и миловидна гургулица все бърза по Големия аристотлев път, с цел да напомня на индивида по какъв начин би трябвало да погребва мъртвите.

Ако се огледаме деликатно към себе си, ние ще забележим по какъв начин на всички места край нас се е изсипвала небесна берекет. Че малко ли е това – реката да ти носи златоносен пясък, да ти мели мливото във водениците и да ти дава опция да плавиш злато! Всеки се гордее с това, което си има, някои от огромните прилежащи села се гордееха с богаствата си и с това, че вършееха житото си с американски вършачки „ Арканзас “, наричани по нашия край батози, до момента в който ние вършеехме житото си със старовремската вършачка „ Николае Фехер “, наричана снизходително Никола Феферката. Други се гордееха с валцовите си мелници и с това, че край тях минаваха влакове, железопътните спирки и гари носеха имената на селата им, само че си нямаха Големия аристотелев път, с цел да може небето да изсипва над тях благодатта си, както обилно я изсипваше над нас.

Относно пътищата мога да кажа, че зимно време в диалозите постоянно се загатваше и селото Вълчедръм. Това село бе ситуирано по средата на пътя сред Балкана и Дунава, на старовремски вълчи друм, подсказваше го и самото му име – вълчи – друм. Някога по тези места имало огромни гори, през тях минавали глутниците на сивите планински вълци и си давали среща с белите карпатски вълци, идващи откъм влашките земи. Когато река Дунав замръзвала, белите вълци минавали леко по леда, с цел да атакуват кошарите с овце по българските земи… По този вълчи друм стопаните отглеждали своите едри кучета вълкодави, наричани каракачански кучета поради това, че са разселени по тези места от овчарите каракачани. Някога каракачаните са се движели свободно със стадата си от Бяло море до Дунава и назад. Това са все остатъци от антични миграционни пътища. Такива антични остатъци през днешния ден може да се видят в скандинавските страни, където лапландците съпровождат свободно своите еленови стада. В шведските планини съм виждал преди години лапландски селища със стада елени, както и лапландска черква със стенна живопис с Христово разпятие. Край кръста на разпънатия Исус стои и гледа добродушно северен елен, порядъчен на елените, които докарват с шейна по нашите земи Дядо Мраз… Това, мисля аз, са все трохи от небесната берекет, отронени за нас.

Като пиша в този момент, мозъкът ми тича непрекъснато напред и обратно, търсейки белези на небесната берекет по нашите земи. Без де желая, се натъквам на християнските оброци в родиния ми край, това са оброците на детството. Тези оброци демонстрират по какъв начин хората са покръствали по-личните места в землищата си. Така те са и очовечавали земята си. Оброците са нормално по южните, припечните места. Северните места са мъртвичави и студени, по тях няма оброци, няма лозя, няма пчелини, няма пастирски кошари. Северните места са освен мъртвичави и студени, оттова минават вълчите глутници и градушките, горите там са цялостни със поверие и незнание.

Но макар снега, който е загуглил селото, макар преспите и студа, не щеш ли се задава и Коледа, а дружно с нея из селцето плъпват и коледарите. Сред коледарите е и моя благосклонност. Бях най-малкият в махалата, само че огромните момчета ме вземаха със себе си да им бъда тайфа. Помня, че в ония години падаха дебели снегове и по улиците се образуваха огромни преспи, толкоз огромни, че човек може да затъне в тях до шията. По-големите момчета вървяха най-отпред по улицата и правеха пъртина, а ние, най-малките, подтичвахме най-отзад и пригласяхме на техните коледарски благословии. Когато влизахме в някоя къща, стопаните ни посрещаха радостно, стопанката загребваше жито, хвърляше го с шепа над главите ни, ние се покланяхме и припявахме: „Да се роооди, да се пре-клооо-ни!“

Стопанката раздаваше на всички ни по едно коледно коларче и по шепа сушени плодове, който успяваше, погалваше по главицата, ние се посбутвахме и тръгвахме да излизаме на открито, благославяйки дома и стопаните по следния метод: „Ние из ижа – Бог у ижа!“ Там, където коледарите не се посрещаха добре, те си тръгваха викайки високо: „Ние из ижа – миш у ижа!“… Това обаче се случваше рядко, доста рядко. Аз най-малко не помня да сме напускали някой дом с сходна благословия. За всеки случай обаче ние я знаехме, бяхме я заучавали авансово. Но тъй като на всички места ни посрещаха добре, по лицата на стопаните личеше особена възбуденост, хората се радваха, че са им пристигнали коледари да благословят дома им и да помолят Господа, когато си тръгнат, Господ да не остави стопаните сами, а да влезе в дома им.

Не зная дали Бог успяваше да влезе във всеки дом, само че като гледах всеобщата възбуденост, обхванала всичките поданици на селцето, не можех и да си помисля, че Бог няма да се погрижи, в случай че не може самичък да влезе във всеки дом, то да изпрати ангелите си в селцето, така че във всеки дом да усетят по какъв начин благ крила раздвижват въздуха, по какъв начин прошумяват благ пера и Бог дава знак, че е чул нашата молба: „Ние из ижа – Бог у ижа!“ То е колкото молба, толкоз и благословия, излязла от детските уста.

Каквито и грижи и каквато и работа да има Бог, той, имам вяра, ще ги остави, с цел да обърне внимание на коледарите, и когато те излизат от някой дом, виждам по какъв начин Бог отупва нозете си от снега пред прага на дома, с цел да прекрачи прага и да влезе при стопаните, при децата им и при домашните животни. А ние, подредени един зад различен вървим през пъртината и преспите към идващия дом… Подхлъзвам се, спъвам се и падам в снега, само че се изправям бързо, като внимавам да не изтърва кравайчетата. Подушило кравайчетата, зад мен върви някое съседско куче, протяга зурла и си отхапва от кравайчетата. Съседското куче върви подире ми даже и когато съм се изкачил по стъпалата на идната къща, виждам през отворената врата по какъв начин стопанката загребва с шепа и сее жито над главите на коледарите, те се покланят и благославят: „Да се рооо-ди, да се прек-лоони!“

Спирам се, с цел да се поклоня дружно с другите коледари, а през това време кучето се навежда и си отхапва огромен залък от коледното кравайче. Това куче и това кравайче са се врязали надълбоко в паметта ми. Човек може по този начин да върви до края на дните си, следван по петите от кучето! Но индивидът – чуй ме, Господи – си прибра кравайчето, прогони кучето от себе си, назова го с какви ли не груби думи, помияр го назова, Господи, бездомно куче го назова и като видя с каква наслада се съешава с другите кучета, му завидят и се закани да го скопи, с цел да го лиши от последната му кучешка радост… Не позволявай това да се случи, Господи, ти знаеш по какъв начин да се намесиш и не ни отхвърляй Своята небесна берекет!

Декември, 1998 година

От сборника: „Пупаво време“, Йордан Радичков, Изд. „Факел“, София, 2000 година