Из стария Рим. Вече седмица на това място, за първи път не като турист, а като част от живота тук, започвам да преосмислям отношението си към Вечния град драматично. Грандиозни порти в топли дървесни тонове са входът към един свят, далечен и непознат нам, чужденците – домовете на римляните. Туристите всъщност знаят малко за местата, които посещават, впечатленията им са в голямата си част едноизмерно инстаграмски, плоски, създадени от хора, напънали се за рейтинга и последователите си. Силно го усетих тук, разполагайки с малко повече време за размисъл и наслада от наблюдението на обикновените картини от живота на Рим.

Самата дефиниция на града дава идеята за него, дори никога да не си го преживял, Eternal city – вечен, безкраен и на всички. Величав, с дълбок корен, без аналог, с характер, без парадиране, без поза, без повдигане на пръсти, за да се докаже, да го видят, да го признаят, да го оценят.

Символът на нашата цивилизация, търпелив, великодушен, щедър и много мъдър. От хилядолетия тук, уж все същия, но пленителен по нов начин, защото е различен, неповторим, така добре сътворен, че колкото и пъти да го видиш, преживееш и вдъхнеш, продължава да интригува, да пали фантазията, да очарова, да приласкава, да изненадва, да изглежда близък и познат и да оставя тръпката от още една неразгадана тайна, да пали въображението, защото все ще има още един воал, който трябва да бъде свален, за да видим най-сетне цялото му лице. Градът като истинска Grand Dame с патрициански произход, неподражаема класа и добър вкус.  

Стил. Класа. Всички, които ги притежават, споделят едно нещо: оригиналност,  лична интерпретация на темата живот. Свързана е с интелигентността, която е нашето вътрешно, дадено ни от природата око за света. И на него, както на физическите органи, му е нужна грижа, качествена храна, редовни натоварвания, добро кръвооросяване – за да не остане недоразвито. Личностите с характер и индивидуалност винаги палят интереса, пораждат желание за общуване, оставят усещане за приятен гъдел на красива събуденост.

Стилът е начин на живот. Без него сме никои. Раждаме се със стила си. Върху него наслагваме опита си, култивираме го, той остава базисно константен, но се и развива, променя. А промяната е нищо друго, освен мода. Модата е във всичко наоколо. Тя е моменталната снимка на живота около нас: интереси, облекло, поведение, хранене, хобита, места за посещение, пътувания, вещи за притежание.

Само чрез модата стилът се надгражда. Тя е ценното гориво в неговия двигател. Но можем да сме модерни и да нямаме добър вкус. Купуването на скъпи дрехи или емблематични коли не говори за изискан стил. Индикация е за това, че имаме финансови възможности. Това е по-лесният вариант на собствения ни прочит на самите нас. Някой вече се е погрижил за нас. Защо повече усилия? По-сложно, но и по-креативно и удовлетворително е да положим личен подпис върху самите себе си и да персонализираме нещата около себе си. Така създаваме свой път, не следваме клишета, заблуди, маркетингови подходи на умни бизнес люде, които са добри в работата си и виртуозно свирят върху нашата леност, създавайки картини-шедьоври в чест на негово Величество Пазара.

Не е лесно да се отскубнем от примката на социалните мрежи с облъчващи ни до пълно изпилване на мозъците модели, които имат само една грижа – да ни наложат: не мисли, някой вече го е направил заради теб. Следвай, подчини се. Купи!

И преди „Вог“ с англичанката Ана Уинтур да се превърне в луксозен каталог на скъпи марки, имаше французойката Даян Вриланд, чийто живот я отведе от Belle Epoque Paris до Studio 54, до приятелства с Коко Шанел и Уолис Симпсън, Анди Уорхол и Джак Никълсън, а въображението и набитото ѝ око задвижиха страниците на „Вог“ и го превърнаха в модната библия на света.

Жена с многопосочни интереси, в епицентъра на културния живот на Ню Йорк, тя налага силен отпечатък върху всичко, с което се занимава, прави го със страст, която смята, че е най-великото нещо, което имаме, и че ако не си горял, не си живял. Тя е тази, която първа вдъхва кураж на жените да направят нещо лудо в гардероба си, да се освободят от стереотипите, да фантазират на тема мода, да експериментират, да провокират сами себе си, да внесат част от уличния стил като щипка пипер в тоалета си.

„Батеее! На последните снимки изглеждаш 100 пъти по-добре от тези отпреди 10 години!“ „Бате“ съм аз, а възклицанието, спонтанно и неподправено, се изтръгва неволно от гърдите на моя син, който ме нарича така в неформална среда. Изумлението му е така искрено, че надничам през рамото му да видя за какво иде реч. Кадри от едно пътуване по замъците на река Лоара и до тях току-що направени снимки от Флоренция.

И, да! Вярно е. От фотосите край Лоара наднича една жена, наистина доста по-млада, но това не ми помага да я харесам повече от днешната, застанала пред входа на Флорентинската катедрала, щастливо усмихната. Вглеждам се по-детайлно в архивните кадри. Помня местата, ситуациите, поводите, емоциите, но жената някак ми бяга, не я чувствам близка. Спретнала си е моден тоалет – бежов панталон, бежови обувки, син топ с дизайн на цветя и сако в същия десен. Дала е всичко от себе си, миксирала е класиката на Max Mara с почерка на Кеnzo. Сложила е шал около врата, къде за шик, къде да покрие първите бръчки по него. Умилителен опит, мисля си днес.

Гледам я. Задминала съм я отдавна някъде по пътя. И това е добре. Винаги съм се приемала като бунтарка, а колко да съм бунтарка с този от сегашната ми гледна точка бонтон тоалет? Но ми е ценна тази жена, помогнала ми е да отида напред в опитите ми да опозная себе си, да се разбера. Останала е като спирка по пътя на времето, нека си стои там. Част от развитието е. Не можеш да отидеш в бъдещето, ако не си дошъл от миналото.

Днес съм друга, различна, нова и това ми харесва. Не крия бръчките, ако реша, че ми пречат, ще ги изгладя просто. Имам самочувствие, зная коя съм – единствена от този вид птица. И това ми дава криле и свобода да не се страхувам от непризнаването и отричането на другите, в чийто калъп не влизам, колкото и да се опитват да ме натаманят – къде с прибутване, къде с притискане или пък с манипулация, сякаш искат да ме погълнат в голямата си лакома паст, както Кронос изяжда собствените си деца, за да не въздигнат глас срещу него.

Днес имам куража да бъда повече себе си. Не можем да живеем живота на другите – нищо не носи, освен празнота, пустота, тъга и депресивни мисли. Има спасение, само не бива да се успиваме. На бойна нога за самосъхранение и казвам „Не!“ на всички, които искат да ни отнемат фантазията, толкова ценна, за да можем да направим дните си интересни.

И не казвайте „От утре!“. Започваме днес!

Затворете Инстаграм.

Застанете пред огледалото. Моля, запознайте се с най-уникалното творение на природата.