„Елвис“: Първо – за парите! Второ – за шоуто!*

Филмът на Баз Лурман е екстремен, многопластов спектакъл, кръвожадна приказка за провала, скрит в неоновия юмрук на успеха и … в определени решения силно напомня „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс. Остин Бътлър е добър актьор, но можеше да е и малко “лош”, ако ме разбирате. Саундтракът ще го слушате много това лято, особено парчето "Вегас" на Doja Cat.

eva.bg 29 June 2022

През 90-те Баз Лурман вдъхна нов живот на Шекспировите герои Ромео и Жулиета във филма си „Ромео+Жулиета“ (с Леонардо ди Каприо и Клеър Дейнс), който представлява… ами все едно бясно куче е ухапало класиката, както се казва.

Действието се развива в измислена „Верона“ (малко калифорнийска, малко мексиканска), в някакво измислено настояще (по-скоро 90-арска телевизионна MTV реалност, отколкото автентична), Меркуцио се облича като драг кралица и всички говорят в оригинален шекспиров стих. И въпреки екшъна, пистолетите, колите, натрапчивия монтаж, любовната игра с кича, няма никакво съмнение – това е Шекспир и нищо друго.

Лурман ни даде да разберем кой е именно с този филм. След това, знаете – „Мулен Руж“, „Великият Гетсби“… и ето сега, „Елвис“ – филм, в който лурмановият инстинкт за зрелищно кино и истории, обагрени в трагика (всичките му досега са такива) намира своя нов фокус в историята на една от легендарните фигури на 20 век – Елвис Пресли.

За мен филмът (с непукистка продължителност от 2,40 ч.) е отчетливо разделен на две почти равни части. Първата част разказва малко механично, хладно-рационално, комбинирайки всякакви визуални похвати (комикс, клип арт) за детството на Елвис, семейството, „закваската“ му, атмосферата в малкия провинциален град Тюпъло в Мисисипи и въобще в Америка от 50-те, срещата му с демоничния му мениджър полковник Том Паркър, за философията на техните взаимоотношения (да, именно философията), както и за изворите на неговата музика, които могат да бъдат открити в екстаза на „черната“, т.е. афроамериканската музика – госпъл, ритъм енд блус, буги-вуги и т.н. Въпреки че е изключително важна и наситена с основополагаща информация, няма да лъжа – тази част може да ви изгуби, тъй като при цялата й визуална енергия, й липсва емоционална такава, тя е нещо като конструкция от факти, в интерес на истината сложно и прецизно изградена, но монотонна.

И изведнъж, горе-долу на 1:15 мин., когато вече почти си си казал: „Е, не винаги се получава!“ и си се подготвил да гледаш до припадък ласвегаски светлини и прочие, идва сцената, в която Елвис подготвя групата си за новото шоу в новия хотел. И оттук нататък филмът буквално избухва!

Втората част на „Елвис“ носи в себе си стремителната инерция на пропадането в пропастта. Баз Лурман е брилянтен в улавянето на този скоростен разпад, който преживява Краля на рока, когато разбира, че е заключен завинаги в златния капан на Лас Вегас и че той – най-голямата звезда в света в онези години, обожаван и желан от милиони, има, както сам казва, по-малко свобода от един роб в солните мини. Това захаросано робство, в което го впримчват последователно самата музика като негова съдба, славата, обожанието на публиката, което очевидно е много силна дрога, виртуозната манипулативност на мениджъра му, зависимостта на семейството му, вече свикнало на охолен живот на негов гръб и т.н., е пресъздадено от Лурман в цялата му сложност и дълбочина. Елвис, най-голямата звезда, е просто функция на Вавилонската блудница Лас Вегас, на огромното казино, наречено шоубизнес, което винаги печели, на вселенския цирк, в който оцеляват само хищните.

Тук някъде именно се появява и тази доста натрапчива за мен поне асоциация с „Гражданинът Кейн“. Вероятно много от вас, които познават легендарната кинотворба на Орсън Уелс от 1941 г., ще се запитат какво общо би могло да има между черно-белия филм за медиен магнат, който печели всичко и губи всичко и Лурмановата монтажна вакханалия, създадена 80 години по-късно, жонглираща с попкултурни митове и знаци. Има, при това много – в усещането за града като капан, за успеха като затвор, в който няма и не може да има милост, утеха, любов, свобода.

Потъналият в луминисцентен блясък Вегас във филма на Лурман и специално хотелът „Сахара“, в който Елвис и неговият екип с всички прелитащи приятели и групита, „окупират“ един от последните етажи, е сниман по същия натрапчиво-тревожен начин – с бавно приближаване на камерата - както и мрачното имение на Кейн Кубла Хан (името е взето от едноименната поема на английския поет Самуел Колридж) във филма на Уелс. И двете златни клетки постепенно започват да се асоциират повече със свърталища на ужаса като от хорър филмите, отколкото с луксозни места от мечтите, каквито всъщност би трябвало да са.

И още нещо общо – великолепният саундтрак на „Елвис“ („Vegas“ на DojaCat вече е световен хит) представлява омагьосваща смес от оригинални парчета, ремиксове и семпъли от най-прочутите хитове на Краля, чийто глас от седеф и кадифе отеква безнадеждно самотен на фона на ласвегаския пейзаж. Точно така отеква и гласът на Чарлз Фостър Кейн в абсурдното му имение. Кънтящите самотни гласове бяха използвани и във филма „Манк“ на Дейвид Финчър, посветен също на „Гражданинът Кейн“. Така или иначе саундтракът на филма заслужава отделно внимание, още повече, че Остин Бътлър сам изпълнява цели три парчета в него.

Цялата зала в Кан, където се състоя световната премиера на филма, се изправи на крака, за да аплодира Остин Бътлър за изпълнението му във филма на Баз Лурман. Самата вдовица на Елвис Присила Пресли не просто даде благословията си за филма, но и нарече „изключително“ изпълнението на Бътлър (не съм изненадана от благословията, все пак според филма именно Присила е единствената жена и единствената любов в живота на Елвис). Прочетохме, че 30-годишният актьор е влязъл в болница след края на снимките, за да успее да „излезе“ що-годе психически невредим от ролята на Краля.

Прочетохме, че режисьорът го избира не толкова заради външната прилика (някъде прочетох, че прилича повече на Джон Траволта и съм съгласна), а заради това, че може да пресъздаде вътрешната уязвимост на Елвис. Добрата новина е, че нито Бътлър, нито Лурман са се опитали да направят невъзможното – да „постигнат“ „лошото“ в Елвис, тъмното, арогантността, която понякога проблясва в очите му и която също, без съмнение, е част от ореола му на абсолютна звезда. Във филма тази страна на Елвис изобщо не присъства и това е осъзнат режисьорски избор. Остин Бътлър прави това, което се иска от него и е достатъчно добър в това. Но не успява да се самозабрави. Не успява да надскочи рамките на актьорската си задача, не рискува в нито един момент, с нито един поглед дори. Можем ли да приемем, че доброто момче Бътлър е онзи Елвис, който все пак е бил и секссимвол, освен невероятен изпълнител и музикант? Аз лично имам резерви.

 Том Ханкс в ролята на мениджъра на Елвис, търговецът на парчетата от разбитото му сърце, е нещо като въплъщение на самия шоубизнес, на самия Лас Вегас – винаги готов за поредната сделка. Прочетох някъде, че Ханкс бил напълно невзрачен в тази роля. Истината е, че тук той е преди всичко „разказвач“, епически свидетел, присъства повече като сянка, но тази „сянка“ е важна, понякога зловеща и със сигурност определяща за сюжета.

„Елвис“ на Баз Лурман е далеч от ординерния биографичен филм. И в него съвсем не става въпрос само за Елвис Пресли, а за това какво представлява отвътре дяволският цирк на шоубизнеса и колко примитивни инстинкти всъщност го движат, и колко тъжни са легендите, когато погледнеш отвъд светлините на прожекторите, отвъд живота на сцената, отвъд илюзията за слава, щастие и успех.

*“Well, it’s one for the money, two for the show…“– началото на парчето на Елвис Blue Suede Shoes.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР