Адриана Попова и Ирина Иванова разговарят за пиршества по време на пандемия, върви ли супа с новогодишното шампанско, как ще посрещнем Дядо Коледа, като е в рисковата група, за най-странните подаръци, които са получавали, и пасат ли хипопотами зелена трева в двора на кралицата в Балморал. Въобще – що за празници ни чакат в края на 2020-а?

Ирина: Ето какво, Ади. Нямаше да го споменавам, ако сама не говореше на тази тема, но ми се иска да споделя с читателите ни твоето екстравагантно, на ръба на скандала, решение на проблема какво да поднесем на празничната новогодишна трапеза. Драги нищо неподозиращи читатели, истината е, че за Нова година Адриана приготвя традиционна… та-та-та-тааам – пилешка супа. Пилешка супа, истина ви казвам! Дълго време ти се чудех как се осмеляваш, докато съвсем наскоро не ми се случи следното. Летен септемврийски следобед (септември вече си го броим официално летен, нали?), 2020-а. Вали страшен дъжд, порой, ама светъл. И на мен ми се дояжда непреодолимо пържена риба. Аз не съм луд фен на рибата по принцип, обаче – ей на! И се сещам, че на Женския пазар продават пържена риба в едни хартиени кесии. Порой не порой, не ме интересува. Нахлузвам гумените ботуши и шляп-шляп – на пазара. Купувам си кесия със заветната пържена риба и виждам, че на съседната сергия продават флейки от сьомга. „За какво са?“ – питам. „За супа. С малко масло и шепа зеленчуци. Сьомгата прибавяш накрая, когато всичко е готово – само 3 минути да ври. И прибавяш една лъжица сметана“ – отвръща ми продавачът шеф-готвач зад щанда. Взимам половин килограм и, набързо казано, след един ден приготвям най-зашеметяващата супа със сьомга и сметана, която изискано изсърбваме с цяла бутилка шампанско, и аз разбирам, че с нея може да се празнува не само Нова година, но и краят на света. Та исках да кажа, че имаш право – със супа може да се празнува. Въпросът обаче сега не е дали можем да празнуваме със супа, а дали изобщо можем да празнуваме с всичко, което ни се случва? Как мислиш?

Адриана: Най-напред да отвърна на удара. Извинявай, но на мен рибена супа с шампанско ми се струва не по-малко странно от пилешка за Нова година. Да не забравяме, че пилешката супа винаги е за душата… От друга страна, аз съм организирала парти, наречено „Кулинарно безобразие: шампанско и туршия“. Колегите в EVA вероятно си го спомнят. Имаше и второ: „Уиски и сланина“. Защото нали такъв е трендът в кулинарията – Sky’s the Limit, няма забранени неща. Вечно ще съм благодарна на хората, които се осмелиха на наистина крайни безобразия, съчетавайки шоколад с чушка, бамя и карфиол от туршия. Но от трета страна, традициите при празнуването са едно от нещата, които ни спояват. Това че на Бъдни вечер българите слагаме на трапезата нечетен брой постни ястия, ни прави съпричастни един на друг. По това се различаваме например от чехите, които по това време не сядат без пържен шаран на масата. Те си имат и съпътстващи ритуали. Мъжете биват изпратени от жените си да купят шаран. Преди Коледа улиците на чешките градове са пълни с басейнчета с риба. Ако искаш, можеш да вземеш шарана жив и да извършиш убийството в банята у дома. Чешките мъже някак си успяват хем да купят шаран, хем да се почерпят с приятели, което води до червени носове и домашни закъснения. Но ето – точно това ги прави част от общността, наречена чехи. И аз започвам да се замислям дали не трябва да спазвам малко повече традициите, изяждайки по празниците същото като моите сънародници. Ние нали така сме и християни – причестявайки се с тялото Христово и кръвта Христова. Празниците не са само играене на хора и коледни базари, а създаване на чувството за общност – и тази година ще го създаваме най-вече семейно. Веси Сариева наскоро каза, че заради карантината ходенето на изложби е заместено от скролване на дисплеи. Ето това не ми се ще да става, ще си стоим вкъщи, ОК, но нека да не бъдем общност на скролващите. Ти доста скролваш, но как си по празниците?

И.: Това не е рибена супа, а супа от сьомга! Когато кажеш рибена супа с шампанско, е едно, а когато кажеш супа от сьомга с шампанско, е друго, съгласи се. Странно е, така си е, но от теб дойде идеята все пак. За скролването – скролвам, няма да лъжа. По празниците също. Аз не се разбирам много-много с празниците. Обичам ги, но ме изпълват с някакво напрежение, защото така нареченият „празничен дух“ е своенравен и се появява, когато си иска, без да се съобразява с дати, официални почивни дни, речи на президенти в полунощ и тържествени фойерверки, последвани от дунавски хора. Случвало ми се е празничният коледен дух да се всели в мен някоя вечер в края на ноември, когато вървя по улиците, изпълнени с хора, и изведнъж изневиделица вятърът довява смях, студ, мирис на идващ сняг, на веселие някакво, суетене, изживявам мига, после той отлита и когато месец по-късно дойде същинският празник, аз сякаш вече съм изживяла най-летливото и щастливото от него. Остава ми само да си изям пържолата, така да се каже. Ужасява ме, макар сега, когато съм в селската ни къща и навън грее прекрасно кротко слънце, а светът изглежда благ и непроменен, думата „ужасява“ да ми звучи прекалено, но ме плаши мисълта, че „нищо вече няма да бъде същото“. Дори и празниците. Но пък ето, Дикенс ни е дал в книгите си едни от най-магичните коледни моменти, а след това човечеството е преживяло и Първата, и Втората световна война, но въпреки това описаното от него не е изгубило магията си. Дано идеята ни за празниците да оцелее. Дано не вземем да се скараме дори за нещо от типа на: да празнуваме ли Коледа тази година или да не празнуваме? Покрай прекаленото ми „скролване“, което и ти си забелязала, и особено покрай уседналостта ми във Фейсбук изведнъж разбрах, че няма никакъв смисъл от размяната на мнения, която се случва там. Има смисъл само от общуването с интересни хора. Но общуването е нещо повече от размяна на мнения. Общуването е и бягство от задължително изказване на мнения, които да ни разделят. Не съм оптимист по отношение на тази работа с общността обаче. По-скоро на този етап ми изглежда, че сме свидетели на разгръщането на онези процеси, за които Алвин Тофлър в книгата си „Третата вълна“, издадена за първи път през 1980 г., пише, че са започнали още през 60-те – разпадане на големите общности, демасовация и индивидуализация във всички сфери на живота. Виждаме го. Кажи ми какво си пожела от Дядо Коледа? Добрият старец бил казал, че все пак ще работи по празниците, въпреки пандемията и въпреки че е в рисковата възрастова група. Оставяме му до елхата един спрей с дезинфектант за всеки случай и готово. Нали не е цинично да говоря за празници и подаръци?

А.: Никога, никога не е цинично да се говори за подаръци. Да получаваш, но и да подаряваш е също толкова радостно, колкото да видиш кола да опръсква кармичния ти враг. И няма такова нещо като „този подарък е прекален“. Мъжът ми обича да го казва. Аз не знам някой да се е обидил, че е получил по-голям подарък, отколкото поводът предполага. Кристиано Роналдо подари цял гръцки остров на агента си за сватбата му. Онзи и да се е обидил, явно добре го скри. Аналогично – горецитираният мъж, моят, вероятно в момент на остра криза на ценностите, искаше при едно пътуване в Австрия (незначителен повод) да ми подари тиролска носия (прекален подарък). Едва го разубедих. Но има подаръци, които наистина не знам как да класифицирам – нито като големина, нито като жест. Един детектор за извънземни е нещо практично, обаче уред за галене на котки?! Убий ме – не се сещам по какъв повод някой би ми го подарил. Ти държиш ли да има повод, за да правиш подаръци?

И: Да, задължително. Особено острови никога не подарявам току-така, от едната щедрост. Това е другият проблем с празниците – подаръците. Не мога да измислям оригинални подаръци. Има хора – мастери  в тази дейност. Аз съм много зле. Купувам книги, които винаги се оказват на неподходящи за хората теми или просто не им харесват, ама изобщо. Веднъж със сестра ми се скарахме празнично навръх Коледа, задето съм й подарила книга, която й напомня нещо, което тя иска да забрави. На мъжа ми купувам ризи, пуловери, шапки, шалове и ръкавици. В 89% от случаите ги връщам, заменям за друг размер, цвят и т.н. А, веднъж му подарих пет дни в Париж и един чифт чорапи. Това беше върхът в моята кариера на подаръкоизмислител. С детето съм най-банална – купувам му каквото то си избере. Мъка са ми подаръците, голяма. Най обичам да подарявам храни (включително и ръчно приготвени, да не си помислите нещо – чийзкейк, тирамису) и питиета. И аз самата никога няма да се обидя от такъв подарък. Два въпроса – детекторът за извънземни дали ще засече духове, или си е специално за извънземни, доколкото ти е известно де? И второ – кой е най-странният подарък, който си правила/получавала? Моят най-странен май е фланелените кюлоти на дребни цветчета, които Лиза ми подари в едни далечни миналосвършени времена. Помниш ги, сигурна съм. Няма забравяне тази гледка.

А.: Моят даже не е странен, ами направо зверски. Подарявали са ми коч. Ако не знаеш, това е нескопена мъжка овца. Един наш приятел ни подари коч за сватбата, каква метафорика, каква интертекстуалност е вложил в това, той си знае. Английската кралица е получавала и по-странни животни като хипопотам, кенгуру, крокодил и крава. Не знам какво е направила с тях, може би пасат някъде край Балморал, без крокодила, разбира се, който доказано не пасе. Ще ми се да можех да кажа, че нашият коч се е превърнал в домашен любимец и си го отглеждаме до ден днешен, а в уикендите го извеждаме за прясна паша по витошките или люлинските поляни. Ще ми се. Получавала съм и истински хубави подаръци. Една от най-близките ми приятелки наскоро ми изпрати по куриер картина. Не беше нито Нова година, нито Великден, нямах рожден, нито имен ден. Това е истински прекален подарък, и то без никакъв повод. От любимите ми. За празниците пожелавам много подаръци на всички от сърце. Без хипопотами обаче, не за друго, но се опаковат трудно и обикновено не се побират под елхата.

И.: Като каза коч, и се сетих за моя мечтан подарък – кон. Винаги съм си мечтала за кон. Ами къде ще го отглеждаш? Знаеш ли колко е скъпо? Кой ще се грижи за него? Три въпроса, които моментално се изстрелват към мен в момента, в който се размечтая. Сега работя по отговорите на тези въпроси, а конят сам ще си дойде после, знам го. Обаче, ако някой реши... ами няма да се обидя, със сигурност. Мисля си какъв да е летящият въодушевяващ финал на нашия подкаст за четящи – нещо за празниците, семейството и малките неща, които да оценяваме, и така нататък. Не ми идват думи обаче, а музика. Спомням си как отпразнувахме тазгодишния Великден. Когато след късния великденски обяд настана вечер и месецът изгря, и звездите обсипаха свода небесен, си пуснахме „Гуантанамера“ на Компай Сегундо и макар че в тази песен няма грам религиозна вяра и хич не се пее за нашия Спасител, а за някакво си момиче, все пак всичко бе толкова дълбоко красиво и радостно, и празнично! Пожелавам на всички да си намерят празника!