„Ван Гог: Пред портите на вечността”: В очите на гения

Екстравагантният режисьор (и художник, и скулптор, и дизайнер) Джулиан Шнабел е направил свой собствен, авторски прочит на последните години от живота на гениалния художник и дали пък не е точно той най-близо до истината? Филмът „Ван Гог: Пред портите на вечността” (“At Eternity’s Gate”, 2018) вече е в кината и със сигурност не е от лесните.

Ирина Иванова 23 February 2019

Ах, колко е различно голото, тъжно, чак страшно слънчогледово поле в късната есен! Тук-там стърчат изсъхнали слънчогледи, овъглени от студа в сезона на мистрала. Ван Гог вижда това поле, когато заминава за Арл, Южна Франция, през 1888 г., където всъщност прекарва и последните две години от живота си, изпадайки бавно в особената нирвана на лудостта си и рисувайки повечето от най-известните си картини. Там се случва разривът му с Пол Гоген, който му гостува няколко месеца и с чието заминаване той не успява да се справи, тъй като отново е запратен обратно в ужасяващата си самота. Там се случва и кошмарът с отрязването на ухото, изпращането му в психиатрична клиника и убийството му (Шнабел приема версията от филма „Да обичаш Винсент”, според която художникът не се е самоубил,а е бил убит от момче с психични проблеми). За тези две години от живота на гениалния холандец разказва филмът, но загатва и за пътя към безсмъртието му след това. Има една сцена, в която Ван Гог разговаря с един свещеник (Мадс Микелсен) и му обяснява своята версия за това защо е неизвестен, беден и никой не се интересува от картините му. „ Може би картините ми са предназначени за хора, които още не са се родили. Нали и в Библията се казва: Животът е сеитба. Жътвата не е тук.” Красиво!

Уилям Дефо, който изпълнява ролята на Ван Гог, е номиниран за Оскар и ще е една от звездите на церемонията утре вечер (връчването на наградите на Американската филмова академия започва в нощта срещу понеделник българско време и ще бъдат излъчвани на живо по Кино Нова), макар че шансовете да си тръгне със статуетката убедително клонят към нулата. Неговата номинация е единствената за филма и още от първите десет минути, че дори и от първите пет, става ясно защо. Камерата е в почти непрекъснато движение, кръжи на педя разстояние от лицето на Дефо/Ван Гог, обхожда дрехите, прословутите му вехти обувки, нарисувани от самия него в една от много известните му картини, но почти никога не е напълно спокойна, непрекъснато трепти, жужи като миниатюрен насекомоподобен дрон. Дали напряга свикналото на традиционни красиви или блудкаво-хубавки или просто блудкави картинки зрителско око? О, да, и още как го напряга! Защото камерата в този филм – това са дяволите и ангелите, които люлеят Ван Гог в обятията си, прегръщат го или го разтърсват, но нито за миг не му дават покой.

Ако сте гледали първите филми на т.нар. Догма 95 (това са онези типове Ларс фон Триер, Томас Винтенберг и още неколцина датчани, които през 1995 г. извършиха една малка голяма революция в киното), „Ван Гог: Пред портите на вечността” със сигурност ще ви напомни за тяхната трескавост и задъханост. В случая обаче Шнабел и операторът му Беноа Делом отиват още по-нататък – те често приближават „окото” на камерата толкова близо до това, което снимат, че то минава в дефокус и някак съвсем естествено постига ефекта на стила Ван Гог – много от неговите картини също носят експресията на дефокуса. Ефектът на тревожната камера, както ще си позволя да го назова, ми се стори твърде интересен, но да, няма как да получи номинация за Оскар, защото има вероятност прекалено много хора да си излязат заради проблеми с вестибуларния апарат. Хич не се шегувам. На мен лично обаче ми хареса.

На изключително трагичната и болезнена житейска история на Ван Гог са посветени немалко филми като може би най-известните са „Жажда за живот” от 1956 г. с Кърк Дъглас , „Винсент и Тео” от 1990 г. на Робърт Олтман с Тим Рот и пълнометражната „маслена” анимация „Да обичаш Винсент” от 2017 г. на Дорота Кобела и Хю Уелчман. Джулиан Шнабел е бягал с всички сили от каквито и да било съществуващи схеми и модели на биографичен филм – както от стремежа към почти документална стилистика, основаваща се на сериозен архив, документи, снимки, интервюта, така и от онзи тип биографични филми за художници, в които е възстановяван светът на техните картини (има великолепни класически примери сред тези филми като например „Пиросмани” на грузинеца Георгий Шенгелая, посветен на художника Нико Пиросмани, „Момичето с перлената обица” и още много). Във „Ван Гог: Пред портите на вечността” виждаме не художника в очите на света, а светът в очите на художника. Идентифицираме се с неговите сетива, настроени на други честоти, космически, различни. За целта много често е използвана субективна камера и усещането е, че все едно гледната точка не е на човек, а на бродещо животно, демон или дете. Противно на очакванията ни цветовете не са слънчогледово жълто или ярко ирисовосиньо като от прословутите картини на художника, а монохромни и скръбни – сиво и отново сиво, мръсносиньо, землисто, черно. Само понякога, в особени моменти на екстатична радост, небето над художника се разтваря и Господ излива над него благодатта си под формата на ярко слънце, сапфирено небе или бурен пролетен вятър. Тези моменти той рисува, за тях живее, заради тях полудява. Твърде силни са за него. Дори когато в кръвта му има повече абсент от обикновено пак не може да ги понесе с цялата им ужасна красота. Дефо пресъздава Ван Гог само с изключителното си 63-годишно лице (актьорът е доста  по-възрастен от художника, който си отива на 37-годишна възраст), белязано от дълбоки бразди, всевиждащи очи и глас, който е необикновено благ, почти пасторски. Никой не очаква такъв глас от Ван Гог, от гения Ван Гог, от лудия Ван Гог. За мен гласът е голямата находка на Дефо тук.

Филмът рязко ще ви изкара извън зоната ви на комфорт с цялостното усещане за дисхармония, неспокойствие, неуют и тревожност, което остава като послевкус дълго време след изтичането на финалните надписи. Опитайте го обаче. Ако ви стиска.

 

 

 

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР