Спомняте ли си шедьовъра на Пикасо „Дора и Минотавъра“? Гола разкрачена жена, лежаща на пода, и страховитият Минотавър, човек с глава на бик, надвесен над нея, посегнал към беззащитните й гърди. Червено-оранжев фон, цветът на пламналата страст, но и на кръвта, на кошмара, на огъня, който изпепелява отвътре. В дисонанс с чудовищната сила на Минотавъра лицето на жената е спокойно, ръцете, с тънки пръсти и лакирани нокти, са отпуснати и очакващи.

Пикасо рисува тази картина през 1936 г., скоро след като среща Дора Маар. Той е на 54, разглезен от славата, център на малка свита от бохеми, художници и поети. Дора е на 28, израсла в Буенос Айрес, дъщеря на хърватски архитект (истинското й име е Хенриета Теодора Маркович, или Дорица) и на французойка. Тя е сред най-авангардните фотографи на времето си. Година след като се запознават Пикасо я среща в кафене в Париж. Екзотичната брюнетка с късо отрязана коса го привлича. Дора носи черни ръкавици с избродирани розови цветя. Бавно сваля едната ръкавица и започва мъжка игра, на която я е научил Жак Превер. Ръката в ръкавица е на масата, с разперени пръсти, с другата тя бързо забива нож между пръстите, ускорявайки ритъма. Когато по плата се появява кръв, Пикасо става и я моли да му даде ръкавицата. „Вземете направо моята ръка, оставям се в ръцете ви“, предизвикателно казва Дора. Проява на лудост ли е била играта с ножа, предвестник на лудостта, от която я лекуват след раздялата с гения? Не, за жена като Дора феминистката идея да се състезава с мъжете и дори да бъде по-радикална от тях е начин да изрази себе си, да изглежда модерна. Тя вече е овладяла фотографията – една мъжка професия, отхвърлила е общоприетите представи за връзка, ставайки любовница на ексцентричния писател сюрреалист Жорж Батай по времето, когато среща Пикасо. „Сексуалната свобода между сюрреалистите беше повече статусен символ, отколкото въпрос на избор за нас, жените“, казва Дора в книгата. Художникът пък по това време е заменил Олга Хохлова с младата и покорна Мари Терез, която му ражда дъщеря. Какво е очаквала Дора от Пикасо? Всичко онова, с което са пълнели главите си феминистките от предвоенното поколение – че в любовта мъжът и жената трябва да са равни, да са партньори и да се уважават като творци.

Уви, съвсем скоро Дора изживява шок, откривайки, че любовникът й Пикасо носи сърце на черен бик. „Виж, това сме ти и аз…“ – казва Пикасо, показвайки й творбата си „Дора и Минотавъра“. „Рисунката беше брутална. Мразя я. Обожавам я. Никога няма да се разделя с нея“, пише Дора Маар на хърватски в своя черен бележник, намерен след смъртта й (умира в Париж на 90 години). Върху тях, намерените записки, както и върху свидетелства на съвременници на Дора и бележки на нейния психоаналитик, е базирана книгата на Славенка Дракулич.

Дора Маар изоставя ателието и работата си в Париж, за да последва своя Минотавър в Мужен, Френската Ривиера. Захвърля фотоапарата, който е нейният щит и стена срещу болката. „Пикасо ме накара да го сторя. Аз му позволих това. Какво може да накара човек да се откаже от самия себе си? Само отчаяната любов, която го прави зависим. Последицата беше абсолютен срив и разпадане на личността ми.“
И точно това разпадане на личността в една любовна драма изследва Славенка Дракулич. Не сливането на душите, тема на романтичната литература, а мимолетното им докосване, което предизвиква повече болка, отколкото щастие.

След края на любовната връзка с Пикасо Дора Маар изпада в депресия и се лекува с електрошокове в психиатрия. Тя, впрочем, е склонна към депресии. На снимките от периода с художника винаги изглежда тъжна и съсредоточена. Мъже като Пикасо са като стихиите, които помитат всичко, като скалите, в които се разбиват ден след ден и най-огромните вълни. Или като Минотавъра? Затворен в лабиринта на своята творческа същност, Пикасо, също като Минотавъра, се храни с човешко „месо“, той изсмуква енергията на хората, които доброволно, абсолютно доброволно, за разлика от митичния Минотавър, му се принасят в жертва. И прави това не защото е чудовище по природа, а защото неговият гений го тласка в тази посока, защото самият той се откупува от смъртта, рисувайки денонощно живота. Неговият гениален кубизъм е базиран върху сълзите на Дора Маар. За Пикасо тя е „Плачещата жена“ и той я рисува така в прочутата си едноименна картина. Портретите на Дора Маар са истински шедьоври, защото са болезнено, истинско свидетелство за разпада на една личност. В тези портрети лицето е деструктурирано, видение от границата между съня и реалността, шокиращо като оголен нерв.

Жертва ли е Дора Маар? Чудовище ли е Пикасо? Славенка Дракулич не бърза да даде отговор. Тя прави фина, любопитна, брутална, брилянтна аутопсия на една любов. Книгата не е хронология и е далеч от романизираните биографии и баналните емоции. Страст, амбиции, огорчение, разминаване, сливане, манипулиране, доминантност – всичко, през което минава една връзка, е на масата за литературната дисекция. И независимо че историята се разказва от Дора, тя ще докосне сърцето на всеки, който носи в себе си раните на стара непрежалима любов. Или който влиза в любовта с безоблачната вяра, че отива да се слее с другия. Защото двата свята – на мъжете и жените – се сливат в секса, но в останалата част от живота се разминават.

Великолепната Славенка Дракулич е магьосница на думите, а това означава, че отговорите ще ни се изплъзват дори след като затворим книгата. Но със сигурност тази книга ще промени въпросите, които си задаваме.

Коя е Славенка Дракулич? На 68 години, тя е една от най-превежданите хърватски писателки. Преди войните в бивша Югославия е известен журналист. Тогава излизат есеистичните й книги „Как преживяхме комунизма и дори се смяхме“ (1991) и „Кафе Европа: фрагменти от другата страна на войната“ (1992). „Как преживяхме комунизма…“ вече има двайсетина издания и е включена в учебните програми на някои американски университети. След разпада на Югославия Дракулич заедно с още пет хърватски писателки изразява своето безпокойство от новата меркантилност със серия публикации в печата и на 58-ия ПЕН-конгрес в Рио де Жанейро. Затова е подложена на безпрецедентна злепоставяща кампания в печата като една от „вещиците от Рио“. Доброволно напуска страната си и се заселва в Швеция. Днес живее и в двете държави. През 2007 г. получава престижната хърватска награда „Циклоп“ за романа си „Фрида или болката“ за Фрида Кало. Известни са и книгите й „Смъртните грехове на феминизма“, „Мраморна кожа“, „Божествен глад“, „Тялото на нейното тяло“.