Не суперлативите, изписани за романа на Т. Р. Ричмънд, а определянето му като психотрилър, ме накараха да се захвана с него – в периодите, в които по цял ден чета и пиша текстове за списанието, не мога да се концентрирам в друго, освен в криминалета. Между другото, поздравления към художника на корицата Стефан Касъров, тя също е важна за привличане на вниманието към едно литературно произведение.

Колкото до автора, мисля да си спестя поздравленията. Защото не обичам писатели, особено пък на психотрилъри, които ме карат да се напрягам повече отколкото е прието. Начинът, по който е написана „Коя беше Алис“ наистина е оригинален, твърде оригинален – повествованието е сбор от публикации и коментари в социалните мрежи, от писма – класически и електронни, от протоколи от полицейски дознания... Всички те събирани от един фатално болен възрастен професор с цел да възстанови образа на млада жена, намерена удавена в реката. В хода на неговото обявено за научно „разследване“ постепенно става ясно, че с мъртвата Алис е забъркан и самият той, както и неколцина младежи. Нещо повече – професорът е жертвал брака си заради интимна връзка със своя студентка, майката на мистериозно удавената Алис. За да станеш обаче в качеството си на читател част от разплитането на загадката, трябва да внимаваш с датирането на доказателствата. Като това например: съобщение в гласовата поща, оставено от Алис Салмън на Меган Паркър, 4 февруари 2012 г., 13:44 ч.

Че е интересна книгата, интересна е, че е умна, умна, ама защо трябва и да ме вкарва в ролята на Шерлок Холмс, вместо да ме остави само да се наслаждавам на четенето, така и не схванах. Но пък вие може да обичате да се правите на детективи или на антрополози, знам ли... Както и да размишлявате върху последиците от това, което поствате или коментирате в мрежата.