Поредицата „Лудия Макс” с Мел Гибсън е култова за всички, дошли на себе си през 80-те, пък и след това. Постапокалиптичен екшън с невиждани дотогава гонки в пустинята, с примитиви от бъдещето, които ако не бъдат поставени на място, ще видят сметката на човечеството, фантастични коли и оръжия и прочие. Който е прекарал част от тийнейджърските си години в соца знае какво велико зрелище беше добрият стар луд Макс за посърналите ни от соцреализъм и съветски военни филми души. Е, Лудия Макс пак е тук, режисьор отново е Джордж Милър, но всичко останало е различно – в главната роля не е Мел Гибсън, а англичанинът Том Харди, филмът е 3D, ефектите са на светлинни години от онези, които помним, а и ние самите сме версия „четвърт век по-късно”.

Продължавам да смятам, че ако новите технологии се използват нетворчески, без фантазия и само и единствено с комерсиална цел, те правят филмите някак еднакви. Както лифтингите и ботоксът правят лицата еднакви. Фотошопът, с който се обработват снимките в списанията, прави същото. За мен „Лудия Макс: Пътят на яростта” има този проблем. Просто живото човешко присъствие и участие в създаването на един филм, особено в жанрове като фентъзи, фантастика и прочие, става все по-ограничено, а техниката не може да импровизира. Тя работи по зададени параметри - това е. Тя е ограничена, само човешката фантазия може да я освободи от тази й ограниченост, но това е въпрос и на талант, и на пари. Но всъщност нещата с конкретния филм са далеч по-прости и „Лудия Макс: Пътят на яростта” си е филм за новите хора на възраст 20+ и 20-.

Моята връзка с новия Луд Макс я направи Шарлийз Терон, която е богинята на филма – гола глава, бойна окраска от нещо като машинно масло, покриващо една трета от лицето й, под което те хипнотизират само лудите й светли очи, прилича малко на Сигърни Уивър в „Пришълеца”, но е по-женствена, по-секси. Тя е в ролята на императрица Ярост, която заедно със своите хора бяга през пустинята и търси спасение от терора на Безсмъртния Джо (Хю Кийс-Бърн). В същото време Макс (Том Харди) е сам някъде там и също се бори за оцеляването си. Лудия и Яростната се срещат и под звуците на адския хаус на Junkie XL (негови са всички парчета във филма) започва войната.

Критикът на Hollywood Reporter остроумно определи филма като „Цирк дьо Солей среща Йеронимус Бош в едно огнено шоу”. Звучи добре и е точно. Въпросът е дали харесвате Цирк дьо Солей или Йеонимус Бош.

На мен лично „Лудия Макс: Пътят на яростта” ми „изпили” сетивата с ефектите си и три нощи подред след него сънувах гологлави варвари в пустиня.

Честно казано, аз и не очаквах нещо по-различно.