Вървя по „Витоша“ онзи ден и – извинете – си ръчкам зъбите с една клечка, разчитайки че няма да ме види никой от познатите ми. Малко ме е срам, дори като го пиша сега. Защото един ден така, както си нагъвах дьонер по „Графа“, ме срещна стар познат, бивш зам.-министър, и ме смръзна с думите: „Не е прилично дама като теб да яде по улиците“. Еми не е. Ама понякога и дамите като мен си позволяват да изваждат наяве лоши привички, като тази да си човъркат зъбите например. Та докато по този начин демонстрирах лошото си възпитание по главната търговска улица на София, току ме спря един много приличен наглед мъж на средна възраст. И започна така: „Госпожо, виждам, че се усмихвате. Дали не ви се намира някой лев повече?“ Значи това било! Всеки, който се усмихва, трябва да има някой лев повече! За даване на всеки, който го пожелае! Аз първо на първо не се усмихвах, а ходех озъбена, защото нали, клечка в зъбите и т.н. И второ, дори и да се усмихвам понякога, то е не защото не зная какво да си правя парите, а защото въртя в главата си хубави късометражни филми. С мое участие разбира се. И се усмихвам несъзнателно.

Сега най-сетне разбирам защо мен не ме пропуска нито просяк, нито циганка-гадателка. Даже ще си призная как една такава особа със златен зъб така ме овъртоли, пробутвайки ми стърк чемшир с червен конец, така ме нарече за късмет, за здраве, за каквото още там се сетите от името на някаква светица, че не помня дали минах само с 10 лв. или май се разделих с повече. И няма ден да не ме забие просяк в подлез, в градинка, на пешеходна пътека дори. Даже пред входа на кооперацията, където ни е офисът, ме причакват. Скоро точно там се срещнах с един стар приятел и докато разменим по някоя приказка, една баба застана до нас с протегната ръка. Той, приятелят ми, се бръкна и я сайдиса с левче. Ама бабата продължи да гледа настойчиво мен. Та и аз се отчетох.

Един скръбен дъждовен ден наскоро пък чаках мъжа си пред магазина, в който той се нареди на опашка. И както си се усмихвах под скъсания чадър, до мен застана мъж с такова кривогледство, че не бях сигурна дали въобще ме гледа. Обаче явно ме беше загледал, защото след малко ми поиска някой лев за идващия Гергьовден. Отараших си портмонето, изсипах му стотинките в шепата и той отмина, без дори да благодари. Има-няма минути след него ме напъпли друг – с патерица, яркосини очи и точно два зъба в широко ухилената уста. Подходи директно: „Виж сега, искам от тебе едно кафе!“ Моята умивка помръкна, щото не можех да откликна на така директно отправената поръчка. Затърсих из джобовете си и хоп – 50 стотинки. „Стигат ли?“ - попитах с известно неудобство, че не съм наясно с цените на кафето в района. Да, зарадва се веселякът и ми пожела да съм жива и здрава. А аз побързах да се намърдам в магазина, за да не си помисли още някой, че щом се усмихвам, имам излишни пари. Щото нямах нито излишни, нито никакви повече. И се чувствам длъжна сега да заява, че в живота ми преобладават преживявания, за които щом се сетя, и се усмихвам. Не се дължи на парите искам да кажа, т.е. усмихвам си се безплатно.