Напоследък като ходя на театър забелязвам, че каквато и да е постановката – по-слаба, по-силна все едно – когато актьорите излязат да се поклонят, хората масово стават на крака. Така поне беше и при петте постановки, които изгледах през последните два месеца. След това отвън, на по цигара, чувах най-различни мнения, обаче вътре всички бяха неизменно на крака.

Въпросът ми е: ако ставаш на всеки и на всичко, какво ще направиш, когато наистина ужасно много харесаш някой спектакъл или нечие изпълнение? Да не би пък вече ставането на крака да е просто прелюдия към изнасянето от залата и нищо повече? Лично аз го правя само за най-добрите (според собствената ми оценка, разбира се), само за най-силните, само за онези, които са ми въздействали и са ме докоснали. Нали все пак трябва да имаме някакви критерии, да не сме всеядни, да не сме инертни.

Да не говорим за това, че най-новият тренд е да се ръкопляска след края на всяка сцена, което поне за мен е доста дразнещо, защото обикновено театралният спектакъл е органично цяло. Не са скечовете на „Комиците”, че да ръкопляскаме след всяко „парче”. Нещо заприличахме на платената публика в телевизионните шоута. Там като им светне лампата с надпис „аплодисменти” и като се размаха асистент-режисьорът и всички започват да се смеят, да викат възторжено, да пляскат и прочие. Обаче нали ние в театъра не сме платена публика, а обратното – плащаща си публика, която обича и уважава театъра и тъкмо поради тази причина е поне малко взискателна. Така си мисля аз.

От друга страна преди няколко месеца бях в зала 1 на НДК на откриването на София Филм Фест, когато организаторите на фестивала  връчиха Наградата на София на големия български режисьор Георги Дюлгеров. Зала 1 беше пълна предимно с кинаджии предполагам. Няма толкова вяли аплодисменти! Няма такова чудене, размърдване, оглеждане колко души са се изправили, дали и ние сега... И накрая с триста мъки част от народа се поизправи и поръкопляска. Режисьорът беше облечен като за церемония, с официален тъмен костюм, с папионка. Ами това е Георги Дюлгеров, авторът на „Авантаж“ и „Мера според мера“ - едни от шедьоврите в българското кино. На този човек без колебание се става на крака. Особено от хора, отишли на откриването на най-големия български филмов фестивал. Предполага се, че точно те много добре знаят кой е Дюлгеров. Още повече, че в случая му се връчваше награда не за конкретен филм, който човек може да е харесал, може и да не е, а за всичко, което е направил. Стана ми супер неприятно, защото българското кино има само шепа режисьори от такава величина. Само шепа.