Ако имам време един ден със сигурност ще напиша книга „такси-диалози“, в която ще пресъздам автентични и неповторими разговори с безчет и най-разнородни таксиметрови шофьори. В един момент за мен таксито бе не автомобил, който ме превозва от точка А до точка Б, а място за общуване. Наистина мога да напиша цял том по темата. Единият ми разправяше как се е развел, оставил е апартамента си на жената и детето си и сега му остава само, цитирам по памет, „... в първото дърво“. Друг пък искаше да звъня на някакъв телефон и да попитам за някаква жена, а ако се окаже, че е тя, да затворя. Оказа се, че съм чужд елемент в страшна любовна драма. Всякакви ги има. Преди време обаче един направо ме спаси. Бях в извънредно гадно настроение след преживяна сцена, която изтълкувах в онзи момент като раздяла завинаги с много любим човек. Изпуших пет цигари на улицата, чудейки се какво да правя и досущ като Лиз от„Яж, моли се и обичай“ (онзи момент в банята в началото на книгата) чух изведнъж един Глас, който ми каза: „Прибирай се в къщи, Ирина“. И се качих в таксито пред мен. Вътре седеше един патологично дебел млад шофьор. Казах му: „Седмо районно“ просто защото тогава живеех близо до въпросното районно, а таксиметровите по принцип знаят всички районни. Човекът на секундата разбра, че съм много зле. „Ще се предавате ли?“ - попита ме той, визирайки районното. „Ще се предавам“ - отговорих му аз, визирайки съвсем друго. „Защо? Я се дръжте до последно! Какво е престъплението?“ - продължи той напълно сериозно. „От любов“ - отвърнах му аз. „Ясно, обрали сте някого. Обикновено престъпленията от любов са свързани с обири.“ „Не, всъщност мен ме обраха, така си мисля поне.“ „Е, тогава да се предават тези, дето са ви обрали“ - логично заключи мъдрецът зад волана, който за секунди се превърна в мой приятел, макар че никога повече не го видях. И тъгата ми тутакси отлетя.