Къщи без духове
По Коледа изчетох – признавам си с голям срам – за първи път „градската“ поезия на Христо Смирненски. В училище бяхме учили „Ах, летете ескадрони, в устрема ви милиони погледи са приковани...“ и още няколко революционни, както и „Братчетата на Гаврош“ и аз си останах с това. До тази Коледа, когато бях пленена от битнишките строфи на Смирненски (“Той е като Керуак, като Гинзбърг“ - каза един приятел съвсем точно).
Наистина се влюбих в този „бездомен цар“, написал:
Черни облаци се влачат,
псуват хората и крачат,
шумно цапайки в калта.
Свири вихърът край мен,
а пък аз съм тъй блажен,
а пък аз съм тъй съгрен!
Да,
аз съм влюбен, господа!
и починал на 24 години (!!!) от туберколоза. Изчетох томовете с великолепната му поезия, сега започвам публицистиката (видях, че има и отделни изречения – като фейсбук статуси) и се поинтересувах къде се намира домът му. Единият е на „Отец Паисий“, другият (в който е починал) – на „Овче поле“. Единият е рухнал, другият – почти, във всеки случай е затворен за посещения.
Помислих си, че може да се направи един такъв проект – на едната страница това, което Смирненски, или Майстора, или Яворов (неговият музей също е в окаяно състояние) са ни дали, а на другата – снимка на начина, по който сме съхранили местата, за които се предполага, че все още витаят духовете им. Въпреки че тези места са опасни дори и за духове. Съзнавам, че темата не е нова. Както и че писането из блоговете няма как да помогне. Може би би помогнало единствено да отидем и да започнем с нашите ръце и нашите пари да ремонтираме и възстановяваме. Много идеалистично звучи, знам. Няма какво да пиша колко е позорен и колко е знаков фактът, че музеите и домовете на тези гениални български творци (колко надуто и клиширано звучи, а колко са великолепни те!) са оставени на времето да ги отнесе. Но съм убедена, че ние си плащаме за това – с цялата ни действителност в момента, с патилата ни, с унинието, с отчаянието си, с всичко. И онова, което всички забелязваме и пишем – че българите са намръщени, негативни, хейтъри – и то има общо с гниещите, и гинещите паметници на културата, за които говоря. Абсолютно съм сигурна.
Добре, понаправиха се молове и магистрали. Хубаво, и това е много важно. Лоши, добри – имаме ги, ползваме ги. Хайде сега най-после да спасим тези къщи на великите ни духове. За да имаме очи да ги помолим да ни пазят.
Предполагам си прочела и приказка за сталбата ......да тези които трябва да заделят парички за подръжката на тез къщи-музеи са се качили по стълбата и са сключили договор с Дявола. Била сам на много места по света и на всякъде се пазят тези музеи, даже са комерсиализирани, а ние ги оставяме на забрава за съжаление
Гарвани
Единият бил гарван с перушина,
а другият — с бомбе и очила.
Те срещнали се в Градската градина
и най-сърдечна срещата била.
И първо истинският гарван,
начесто от студа насам докарван,
познал колегата си драг и почнал с грак:
- Га, га,
къде и как си ти сега?
- А гарванът с човешки вид
погледнал най-напред сърдит
и поотминал го небрежно.
Но нещо спомнил си и почнал нежно:
- Прости,
но, друже, как си ти?
Изглеждаш ми добре познат –
наверно в столичния град
познанство свързали сме двама –
отдавна, ако се не мамя.
- Ах, да,
ала не беше тук в града,
на фронта — там далеч, на юг,
живеехме един край друг.
Ти беше интендант тогаз,
пък черен гарван бях си аз,
прелитах често с моите братя.
И бях доволен от войната,
живеех си с един копнеж:
по-пресен и обилен леш.
„Не знаех мъки и тъга…
И…
- Стига. Спомням си сега!
Познат ми си; добре познат.
Ех, друже, друже мой крилат:
добре те помия аз и днес
кацнал на оня снажен брест…
- Да, бяха чудни, славни дни
в онез поля и планини,
А днес — не зная как си ти,
но страшен глад ме мен гнети.
Във столицата няма леш,
и щеш не щеш — от глад ще мреш..
- Хе-хе! Как тъй?! В престолния град
доволно мърша има, брат!
- Га, га!
Това е истинска шега!
Къде тук мърша ще съзреш?
Заравят бърже всеки леш.
Ще срещнеш кучета, коне,
а ти познаваш ме поне,
не мога кучета да ям –
не свикнал съм и ме е срам.
- Но яж, колега, хора пак!
- Не се шегувай: де и как?
- Та много просто! Ти най-напред
купи си фрак, или жакет,
бомбе, скарпини и бастун,
маскирай дългия си клюн,
добий един приличен вид
и ето те банкер честит.
И накъдето да се взреш,
навред ще видиш само леш.
- Разбирам тоз съвет свещен,
но за банкер не съм роден.
В гешефтите не съм чевръст,
на вид не съм прилично тлъст
и даже… клюнът ми е къс.
- Тогава?… Дойде ми на ум,
ти тъкмо с черен си костюм –
владика или поп стани.
Ще имаш леш до старини.
- Владика, поп… туй не е зле,
обаче имам аз криле,
та как ще мога да лежа
сред мързел, мухъл и лъжа?
- Ех, гарвански морал и ум!
Тогава друго: тъй без шум,
ти като мен се нареди,
чиновник доверен бъди,
стани оранжев още днес
и в жилищна комисия влез…
Аз председател бях в една
и чудо нещо настрана
натрупах си за черни дни.
Това е мърша с планини,
която капе всеки час –
за нея ти говорех аз.
- Благодаря, благодаря!
И тази мисъл е добра,
и двете други, въобще
не бяха глупави и те.
Но мога ли да понеса
да късам живи аз меса?
Мисли за мен каквото щеш,
това обаче не е леш!
Макар и гарван, имам срам
и живи хора аз не ям.